|
|
Шапки долу
|
Напоследък краката му едва го държаха и доживя да чуе:
– Цялата тежест пада върху нас, а никой не гледа какво е долу! Чорапите ни са с дупки, обувките също. Фас да настъпиш, ще се опариш. А разправят, че всичко се движи, че всичко тече. Бе единият крак тропна, че иска това, другият тропна, че иска онова. Заплашиха го със стачка. Направо ставаше дума за ултиматум – ние, дето се движим, съвсем отекохме!, който беше подписал с краката си...
Смути се, че не можа да предприеме нищо навреме. И стачката бе обявена. Символичната се понасяше, но когато стана ефективна (един ден да поскача на левия си крак и един – на десния си), не издържа и клекна. Принуди се да изпълни исканията им: на левия купи лява обувка, на десния – дясна. Па ги оборудва с нови чорапи, противопотна пудра и дезодорант – създаде им прекрасни условия за работа. Избягваше дупките по улицитe, а за по-дълги разстояния им вземаше такси.
Станаха крака от нов тип – икономически развити, социално стабилни. Не, не бяха обикновена носеща и ходова част, а двигател на прогреса! Оставаше му да се залови за работа. Плю си на ръцете и...
– Браво, бе! – разтрепериха се те. – Плюят ни, а все черната работа вършим... Баста! Искаме нож и вилица!
И демонстративно се пъхнаха в джобовете на панталоните. Не че там имаше нещо, ама израз на протест.
Видя се в чудо – работи, ако можеш, с ръце в джобовете! Наложи се да им даде прибори. Какво щяха да правят с тях – те да му мислят!
Но се обади стомахът му, даже изригна:
– Искам качествени суровини! Амортизирах се да преработвам ментета. Писна ми от киселини...
И го заплаши не само с гладна, но и с жадна стачка. Отказа да приема всичко съмнително – връщаше го обратно, тъй че и на околните да им се повдига... Е, проблемът беше решен, но да не говорим на каква цена.
Тогава се наостриха ушите му – на тях пък им писнало от врели-некипели. Наложи му се да си гали слуха. Абе, един уокмен и лайф из лайф... Но остър глас надвика музиката:
– Хвани се най-сетне за сърцето!
Беше самото му сърце. В прединфарктно състояние.
– Обувки, лъжици, хапльо-пивльо, танци-манци... – запрескача. – Пфу, еснафщини! Стига тъпи истории, искам сърдечни! Иначе...
Нямаше как – вслуша се в гласа на сърцето си и му осигури много сърдечни истории: мед му капеше, сърцераздирателни бяха...
– Не искаме нищо такова да виждаме! – облещиха се обаче очите му. – Това изобщо не е действителност!
Само това му липсваше – да търси друга действителност за милите си очи! Тук да не е Рио де Жанейро? Можеш ли сравни техните карнавали с нашите митинги? На нашите митинги само шумотевицата дето е по-голяма...
Стачката им първоначално бе добре дошла – гледаше и нищо не виждаше. Но като взе да се блъска слепешката в какво ли не, се предаде – обеща на очите си да ги води в чужбина, свят да видят. Те се ококориха веднага.
С чувството, че всичко му е наред (без финансовото му състояние, разбира се!), си взе шапка и излезе. Но точно на улицата това крака, ръце и прочие престанаха да го слушат.
– Каква е тая шапка? – викаха. – Не искаме никаква шапка над нас! Долу шапките!
И шапката му хвръкна.
Падна пред него. А в следващия миг някой пусна нещо в нея...
|
Васил СОТИРОВ
|
|
