|
|
Наздравица за селския овчар
|
– Ти мене уважаваш ли ме? – попита единият с такова усилие, сякаш мести Стара планина към Пловдив.
– Ъвкорс! – отсече другият.
– А ще продължаваш ли да твърдиш, че вашта шотландска шльокавица е по-добра?
– Ъвкорс! – подпря се на сянката си другият и за миг спря да се олюлява.
Тоя диалог се повтаряше всяка вечер в полунощ, щом Сотир и новият заселник Джон биваха поканени да си тръгнат от селската кръчма. Лошото бе, че живееха на другия край на селото, а пътят минаваше покрай стръмния бряг на реката...
В тъмното Сотир стъпи накриво и полетя право към вълчето дере, повличайки и англичанина. Паднеш ли там, измъкване няма.
– Жив ли си, Джон? – попита Сотир, почти изтрезнял от уплаха.
– Ъвкорс! – рече приятелят му, още по-изтрезнял и натъртен.
– Само как се насадихме, а? – изфъфли Сотир. – Все се каня да те питам – ти за чий... дявол дойде тук?
Англичанинът вдиша влажен въздух и погледна нагоре.
– В Англия ноу старс. Звезди има само в енциклопедия "Британика". Смог, пойзън, разбираш? А тук чист въздух, сено, сирене, романтика...
– На ти тебе романтика! Ще киснем тук до третото пришествие.
На другия ден мина горският. Каза, че никой в селото няма такава дълга стълба. За въже било опасно, а вертолет няма как да слезе толкова ниско. Хвърли им парче хляб и консерва с копърка. На втория ден дойде областният заедно с двама специалисти от "Бедствия и аварии". Дълго умуваха, после вдигнаха рамене и си тръгнаха.
Привечер откъм Калъчборун заигра вятър, насмете облаците и двамината пишман арестанти дочуха овчарска глъч. Стадата се прибираха с чудна песен на разногласи хлопки и чанове. Гората затаи дъх, път да стори на невероятната симфония от звуци.
– Чуваш ли тая музика, Джон? – надигна глава Сотир в полумрака.
– Ъвкорс!
– Няма такова чудо в Англия, от мен да знаеш! Дори прехвалените ви Бийтълси не умеят така!
– Ъвкорс!
– Всички перкусионисти от Обединеното кралство не могат да докарат такава мелодия! Сякаш чувам Калинкините чанове от разказа на Хайтов, изковани от годежния й сребърен наниз, ех. Слушай, братле, слушай...
Вълшебната мелодия на чановете постепенно се смеси с песента на щурците и светът омаян се сгуши в абаносовата постеля на нощта.
На третия ден засукана репортерка от местната кабеларка излъчи ексклузивен репортаж на живо. Една бутилираща компания опъна рекламен транспарант над дерето и всеки ден пускаше по един стек минерална вода.
На четвъртия ден дойде Бойко Борисов барабар с пожарната. Опитаха да спуснат стълба, но тя се счупи.
На петия ден им хвърлиха лентички, на които пишеше "Не сте сами". Лично президентът прочете слово за стоицизма на българина, припомняйки светли примери от историята.
– Ху из Гюро Михайлов? – попита Джон.
– Не ти трябва да знаеш – скастри го Сотир и се провикна нагоре: – Аре бе, кво става? Ще ни вадите ли, или тук ще си мрем?
Отгоре един експерт от министерството му обясни, че трябвало да пристигнат специалисти от Швейцарските Алпи, но те в момента вадят танк.
На двайсет и първия ден пристигна танковата бригада.
Сотир се зарадва, реши, че е дошъл краят на техните неволи.
Но вместо да ги извадят, танкистите се надвесиха над рова и изпяха песента SOS на АББА.
– Искам представител от английското посолство! – не издържаха нервите на Джон, инак хрисим човек.
– Правим всичко, което е по силите ни – обясни президентът. – Но и вие трябва да ни разберете.
В тоя момент край рова се появи Цочо, селският овчар. Премери с премрежен поглед разстоянието. После закачи дървената си гега на транспаранта и двамата маркототевци един подир друг излязоха от трапа.
Около тях веднага се натрупаха депутати, министри, камери. Една медийна звезда ги пресрещна с микрофон:
– Сбъдна се отколешна наша мечта! Сотир и Джон отново са на свобода, защото не са сами. Двайсет и два дни ние бяхме неизменно до тях, с техните мисли и вълнения. Нали, Джон?
– Ъвкорс! – рече англичанинът, а Сотир го замъкна към кръчмата да пийнат за здравето на селския овчар. Защото без депутати и копърка държавата може. Дори без английската кралица може. Но без овчар не може.
|
Ивайло ДИМАНОВ
|
|
