|
|
Думата
|
Спънах се и първото, което си помислих, беше, че това е празна консервена кутия.
– Ще я ритна – викам си.
Така правехме още като деца. Приближих се и видях, че това не е празна кутия, а една изгубена дума.
Взех я, забърсах я и тя светна.
Беше си една истинска, завършена дума. Правилна, без ръбове, не много модерна, в никакъв случай стара.
– Хубава дума – викам си, – жалко, че не е моя.
Огледах се и попитах с пълен глас:
– Алоо, някой да е изгубил думата си!
Хората по улицата ме подминаваха, мнозина даже не ме и забелязаха, вперили очи в своите телефони.
Пак се провиквам:
– На някого да му липсва думата? Изгубихте ли си думата? Някой нещо, а?
Никакъв отговор, нула внимание.
Извадих от раницата си един стар вестник и загънах намерената дума.
Късно вечерта наминавам при стар приятел. Разказвам му как съм намерил на улицата една дума и после си скъсах обувките да я нося напред-назад, ама никой не си я позна.
Приятелят ме пита:
– Да не е дума от някой митинг?
– Не е оттам – казвам му. – И на митинг ходих днес, показах думата, ама никой не си я позна.
Онези от митинга ми викат:
– Я се разкарай оттука, бе, шебек! Ти направо ни обиждаш с това, дето ни го навираш в очите. Ние думите ги цепим с брадва – иначе няма кой да ни чуе за нищо! Разкарай се!
Разкарах се и после отидох в полицията.
– Аз – викам на дежурния, – намерих на улицата една дума. Ще ви я оставя, може пък собственикът й да се обади и да си я потърси.
Дежурният веднага ме отряза:
– В полицията не съхраняваме думи! Тука пазим само заповеди и разни дребни улики! Отивай в "Загубени вещи", там ги питай.
Признах му:
– Вече бях в "Загубени вещи". Те ми рекоха, че много хора носят загубени думи, ама те обикновено нямат никаква стойност и мога спокойно да я изхвърля в първото кошче. Какво да я правя сега тази дума?
Дежурният полицай от сърце ми рече:
– Прави каквото искаш, само се разкарай оттука!
Приятелят ми слуша внимателно цялата объркана история, после ме пита:
– Може ли да я погледна тази дума?
Разгъвам стария вестник и му показвам намерената дума. Казвам му:
– Сигурен съм, че е важна дума. Убеден съм, че в правилните ръце тя ще свърши много работа. Ако хората започнат така да си губят думите, утре никой няма да може да каже нищо.
И го съветвам:
– Не бързай, добре я огледай, може да ти се стори позната. Хората толкова много думи подмятат насам-натам, че може и да я познаеш по нещо.
Той слага очилата си, гледа, клати глава, после ми вика:
– Хубава дума е това. Съдържателна. Но не е моята дума. Друг е собственикът.
– Гледай – викам му, – цял ден я дундуркам тази дума, никой не ми обръща внимание, никой не я ще.
– Дааа – съгласява се той, – не е за първи път! И друг път се е случвало.
Питам го:
– Какво се е случвало друг път?
– Това се е случвало – вика приятелят ми, – точно това! Никой не иска да вземе думата, но пък всеки иска да се изкаже! И нещата хич, ама хич не се получават.
|
Георги ГЪЛОВ
|
|
