|
|
Душа за продан
|
Обадих се в заложната къща, че имам за продан още дреболии и те рекоха, че веднага ще пратят експерт по оценките.
Експертът огледа подробно жилището ми и рече:
– Ами то нищо не останало. Имал си гардероб, кресла и маса, ама вече си ги продал, нали?
– Отдавна. Креслата станаха излишни, защото кой бедняк се опъва на кресло? После и гардероба тръгна след тях, защото и дрехите ми намаляха. За масата какво да ти кажа – тя отпадна някак от само себе си..
– Разбирам – казва експерта. – Не си само ти в такава ситуация, има стотици като тебе.
– Виж, драги – казвам му – това не е ситуация, а животът ми. Ситуация е ако в автобуса ме гепи контрольорът, че нямам билет. А това, че аз постоянно нямам билет, е животът ми, разбираш ли?
Той нищо не рече.
– Това – продължих аз – само по инерция го наричаме живот, но то отдавна не е. Просто е някакво безкрайно надлъгване, че това е нормално и че така трябва да е. А всички знаем, че нищо не е наред. И какво стана тя?
Той вдигна рамене.
– Стана такава – викам му, – че нито старото си отиде изцяло, нито новото изградихме правилно. Да – нещо бутнахме и демонтирахме, друго нещо започнахме да подреждаме и да му викаме, че е правилно и демократично. И докато схванем, че сме много далече от истинското и правилното, животът ни изтече, а ние започнахме да мислим само за едно – как да си купуваме хляб.
– Виждам – казва експертът, – че си продал и посудата от кухнята. Само един нож си си оставил, но той не струва нищо, от мен да го знаеш.
– Ножът – казвам му, – го оставих за всеки случай. Преди време се хранехме три пъти на ден, но днес не е толкова напрегнато положението.
Той кимна:
– Нищо не разбираш – казвам му. – Душа не ми остана вече. Животът изтече между леглото и телевизора, и нищо добро не ми донесе.
– Аха – вика той – виждам, че леглото ти вече го няма, но телевизорът си запазил. Работи ли?
– Да – казвам му – телевизорът си работи, от него научавам колко добре е всичко и кои са враговете ни.
– За него – вика експертът – мога да ти дам някой лев.
– Не! – категоричен съм аз. – Телевизорът не си го давам. Обувките си ще продам, последната си риза ти давам, но телевизора – не.
– Виж! – спирам го. – Готов съм дори да ти продам душата си!
Той ме гледа.
– Душата си продаваш, но телевизора не, така ли? – пита.
– Точно така. Нямаш такава оферта, сигурен съм! Човешката душа рядко се продава! Колко даваш?
– Глупости – казва той – да не си мислиш, че само ти предлагаш такова нещо – склада ни прелива от продадени съдби. Пък и сам рече, че вече не ти е останала кой знае колко душа! Давам ти два лева за душата!
– Много евтино, бе! – викам му аз.
Той не се предава:
– Каквато душата – такава и цената!
– Не бързай! – казвам. – Душата ми много е изстрадала, направо мога да кажа, че душата ме боли за мен си, за този народ и държава…
– Добре – вика онзи, – записвам си: и душевноболен. Само не се мотай много, че цената може още да падне.
|
Георги ГЪЛОВ
|
|
