|
|
Оратория с кисело зеле
|
Край пътя, който не водеше към Европа, а само до кривата круша, растеше ябълково дърво.
Кривата круша беше извадила голям късмет, попадайки при последното земеразделяне в нечии реални граници. И стърчеше със страшна сила именно като символ на късмета в реалните граници...
А ябълковото дърво в интерес на истината бе ничие. Демек на всички. Или по-точно – на който мине.
Мина по пътя човек, спря до ябълковото дърво и (нали е пълна аванта!) протегна ръка, па откъсна от плода. Но не му се понрави – хептен възкисел му се видя и го запокити.
Мина друг, ама и той какво по-смислено да направи освен много кисела физиономия! Па запокити значи следващия плод...
Мина трети. И изплю с отврат отхапаното. Ега ти авантата, рече си и също запокити плода, щото за него такъв киселок не беше никакъв плод.
Изобщо който минеше, опитваше да вкуси, докато по дръвчето нищо не остана, а всичко бе захвърлено наоколо.
Но в тази природа впрочем няма нищо безполезно, от всяко нещо има някаква файда.
До тази толкова философска мисъл стигна и прасето, което общуваше с битието, след като изяде с охотно грухтене търкалящите се по земята ябълки.
И ето че ситостта изпълни душата му с особено чувство, а през главата му минаха и други крилати мисли, касаещи битието, мирозданието и живите твари.
По-добре да имаш това – мислеше си прасето, – което другите хвърлят, отколкото всъщност да нямаш абсолютно нищо.
Яденето е за ядене, пиенето е за пиене – мислеше си прасето – и утоляването на глада и жаждата определено е за предпочитане пред обратното.
Всяко нещо в тази толкова интересна природа – мислеше си прасето – може да ти стане доволно ясно, стига обаче да проявиш нужното разбиране.
Едно крайпътно дърво – мислеше си прасето – е не само повод, но и сенчесто място за размисъл, а когато дървото е плодно, какво по-питателно от това – дето се вика, две в едно!
Ябълковото дърво се храни със соковете от земята – мислеше си прасето, – аз пък ям плода му, а човекът, който ми се пише стопанин...
Точно тогава по пътя, който не водеше към Европа, а само до кривата круша, се зададе човекът, дето му се пишеше стопанин. Човекът беше казал "майната й на Европа", а до кривата круша изобщо не му се ходеше. За друго беше тръгнал той в този час, криейки усърдно дясната си ръка зад широкия си гръб.
Прасето веднага разбра, че онзи, дето му се пишеше стопанин, я крие толкова усърдно, понеже държи добре наточен нож.
Всичко разбираше прасето, тъй като разсъждаваше напълно логично. Едно обаче не можеше да разбере, колкото и да се напрягаше, а именно: защо след като е вкусило от ябълката на познанието, все пак трябва да му ударят ножа...
Нима е лошо – мислеше си за последно прасето, – ах, нима е лошо да си интелигентен?!
И дали щеше да е кой знае каква утеха за него, ако още на другия ден кажат, че е печено, ама много печено... С кисело зеле.
|
Васил СОТИРОВ
|
|
