|
|
Умирай само в края на годината!
|
Така е в края на всяка година. Човек, без да е амбициозен максималист, дава своеобразен отчет пред себе си. Какво е успял да стори и какво не е успял. Дали е прахосал тия триста и кусур дни от живота си, или е свършил нещо полезно.
Ей такива размисли, отнесени от вихъра, кръжат в главата ми, а навън деца играят безгрижно, без да си дават сметка, че един ден ще пораснат, ще почнат да плащат парно и ток. В такова време някои се женят, други отиват на ешафода, което е същото. А на мен ми се пие.
Някой звъни. Кирчо е, приятел от детинство. С бутилка гроздова.
Сякаш сам Господ го праща.
Спретвам бързо салатка, прехвърляйки наум поводите за тост.
– Наздраве! Да пием за нашето истинско приятелство!
– Не съм ти никакъв приятел – изфъфля Кирчо.
– Как така? – опитвам да спечеля време и мисля наум.
Не му дължа пари, с жена му… Не, с нея не съм! Приятел е, все пак.
– Какво става бе, Кирчо?
– Не съм Кирчо, викай ми поп Кръстьо! Време е да ти кажа цялата истина, защото вече не издържам. И без това ще отворят и моето досие, по-добре е от мен да научиш...
– Какво да науча? – недоумявам аз.
– Аз съм твоят информатор! Осем дебели папки съм напълнил с доноси срещу теб. С двайсет и три страници повече от "Война и мир"…
– Много бе, братко. Не беше такъв отличник!
– Много-малко, това е. Ето служебния ми пистолет, вземи и ме застреляй! Но искам да знаеш защо навремето не замина с фолклорния ансамбъл в твоята любима Италия…
– Ти ли беше?
– Аз… Писах, че готвиш атентат срещу папата. Те пък после взеха, че наистина стреляха. И стана една… Мен, естествено, ме наградиха. Орден "Зорки очи", втора степен. Дори колегата Николай няма такъв. А срещу теб започна тайно и трайно разследване. Затова те съкратиха от работа, взеха те запас в медения месец, първата ти стихосбирка излезе чак след десет години. Помниш ли провалената ти дисертация?
– Помня, разбира се, как мога да забравя такъв провал!
– Моя е заслугата! И жилищния ти проблем, и диабета, и изпращането ти кореспондент в Каспичан вместо в Париж…
– И Париж?!
– Да. В годините на демокрацията също донасях. Писах например, че не харесваш поезията на Сугарев, че не отиде да скачаш пред "Александър Невски"… Хайде, вземи пистолета и ме застреляй! Да кажем "не" на страха.
Слушам го втрещен, очарован и леко замаян. А той се смее.
– И ако ти кажа защо - ще паднеш от смях! Помниш ли ония съученички от десети клас. Мими и Цецка, дето ходехме с тях? Ти свали Цецка, която имаше страхотни гърди! Ей това не можах да преглътна…
Взех пистолета и вместо в най-добрия си приятел го опрях в слепоочието си. Господи, каква ирония! Заради едни цици да провалиш целия си живот!
И гръмнах.
|
Ивайло ДИМАНОВ
|
|
