Мая Вапцарова е български поет, прозаик и кинорежисьор.
Тя е племенница на големия български поет и антифашист Никола Вапцаров, дъщеря на брат му Борис.
Завършила е кинорежисура в класа на Мак Карой и Сабо Ищван в Будапеща.
Носител е на орден "Св. св. Кирил и Методий" І степен.
Автор е на няколко книги и на повече от сто документални и игрални филми, някои от които са посветени на нейния близък сродник - поет, като "Ти помниш ли" и "Епоха".
Дебютът й в киното е посрещнат с много голям интерес на международния екран и печели "Златен дукат" на кинофестивала в Манхайм. Член е на СБП, СФД и СБЖ. Носител на наградата на СБП за проза за романа си "Просяци" (2014).
Повод да я поканим за интервю е 115-ата годишнина от рождението на един от най-големите поети на България през ХХ век със своя нов подход, нов стих, нов начин за представяне на чувствата и един изцяло нов поглед върху развитието на България.

– Госпожо Вапцарова, жив ли е Никола Вапцаров още в духа на българина?

– Официалното тържество по повод 115-ата годишнина от рождението му беше показател, че Вапцаров продължава да живее в съзнанието на българина, който го почита и обича. Вапцаров има истини, които и с днешна дата са ясни и точни.

– Защо поезията му оцеля 115 години? Стана ли поетът отново необходим?

– Нещата минават като вълни през живота и бита на хората, вълни, които се увеличават или намаляват, но животът е така устроен, че самият Вапцаров, както и Вазов например дават ключ към неоспорими факти.

– Вапцаров е един от най-превежданите поети на различни езици. Акцент в творчеството му е вярата в живота, който ще става все по-добър, вярата в човека. Неговите послания са актуални и днес. Смятате ли, че той е изпреварил времето, в което е живял и творил?

– Надали го е изпреварил, той все се е надбягвал с времето, което всъщност е един аршин пред човека, който иска да го настигне. Поезията на Вапцаров неслучайно е призната и в чужбина, в много страни. Той „разговаря” лично с всеки един читател. Това може да бъде човека на барикадите от Испания, Португалия или както самият той пише: "Иди потърси на Украйна в степта и след туй провери в Киренайка". Това са събития през онова време, които са го вълнували. Нима Украйна и днес не е проблем в света и обществото?! Вапцаров е бил предвестник и човек, който е знаел къде събитията могат да се събуждат, като вулкан, който не изригва навън, а гърми в самия него...

– Големите личности обикновено не са признати приживе. Така е и с Вапцаров. Той беше физически убит, но стиховете му останаха безсмъртни. Преди години сте издирвала документи за поета в Дирекция на полицията. Вярно ли е, че сте намерила две писма в защита на Вапцаров с молба за отмяна на смъртната присъда, това на бизнесмена и председател на Съюза на писателите Стилиян Чилингиров и Теодор Траянов, български поет и патриот?

– Чилингиров казва: "Вие защо не ми казахте, че и Вапцаров е при хората, които ще бъдат разстреляни?". Прави ми впечатление, че той самият е считал Вапцаров за един изключително голям поет, не само защото е бил приятел на Йонко Вапцаров и е работил с македонското движение, на което бащата на Вапцаров е бил един от лидерите, но и заради човещината, която се крие в стиховете му.

– Разкажете за срещата Ви с убиеца на Вапцаров, който сам е пожелал да се види с Вас? Интервю с него помествате във филма Ви "Ти помниш ли?" Вярно ли е, че е стрелял нарочно в рамото на поета, а не в сърцето, за да остане жив, което според международните закони означава да бъде помилван, но не е спазено? Лично по нареждане на Никола Гешев са стреляли повторно в главата му.

– Тази среща стана случайно. Той беше портиер на Съюза на писателите и все искаше да говори с мен, а аз все го избягвах, защото по външност този човек не ми беше приятен. Веднъж ме спря и ми каза: "Вижте, ние бяхме в отделение Б, където разстрелваха криминално проявените и от там дойде заповед да отидем в отделение А, където ще разстрелват политически личности. Отидохме войниците в това отделение, в чието преддверие се вихреше сватбата на Росица Босева, която се омъжваше за Антон Попов. След тържеството ни изкомандваха да тръгнем към дъното на тунела. Босева е мислила, че с това събитие ще спаси Попов, но не успява и ги разстрелват. Изведнъж срещу мен стоеше Вапцаров и аз реших, че този поет не трябва да умира".
Той е бил просто войник, а забележете как е третирал нещата, защото вече е бил прочел стихосбирката "Моторни песни".
Казва: "Реших да не стрелям в сърцето, а встрани, в рамото му. Той падна и когато доктор Стоманяков мина да провери, каза: "Първият е мъртъв, на втория пулсът също не бие, третият е жив". Действително според европейските закони не е трябвало да бъде убиван още веднъж. Вапцаров изживява една смъртна заповед, която според признанието на войника идва не само от Гешев, но и от немски офицер, който също е присъствал и командвал разстрела. Искали са фашизмът да надделее навсякъде.

– Кои са предзнаменованията от детските и юношески години на Вапцаров, които като че ли предопределят тежката му съдба?

– Вапцаров е имал една възможност, която много малко от нас я имат, а именно срещата с различни хора, като Яворов, който е бил в четата на дядо Йонко, тогава е пишел за вестника „Свобода или смърт”. Това са бурни времена, но в същото време заради проблематичното съществуване на България при дядо Йонко идва кайзер Вилхем Втори и доктор Майлер, който е бил съветник на Ленин. Това са все многостранни чувства, с които тогавашният юноша Вапцаров се среща и изпитва. Това е и градежът на неговото бъдеще.

– Разкажете накратко и за първата голяма любов на Вапцаров Ана Мицова, която умира от туберкулоза.

– Свързани с нея са интересните му стихове, които са написани в малко по друг стил. Тези стихове говорят за една лекота, свързани са и с пролетта. А когато умира синът на Вапцаров, някои от тези стихове звучат и като че ли наивно. Така или иначе, това е била една интересна любов, защото Мицова е била човек, която действително е могла да създаде един културен кръг около себе си, тъй като тя самата е носила много култура у себе си. Това вероятно му е повлияло, за да станат приятели с Ана, с която заедно са били в едно училище, това в Разлог.

– И Вие ли сте привърженик на силната вяра, която той е имал?

– Освен вярата във Вапцаров има и много други неща. Например, аз бях стресната, когато прочетох стихотворението "Ще бъда стар, ще бъда много стар, ако остана след погромите, разбира се, като окъсан Рибен буквар модел хиляда седемстотин и четиридесет"... И накрая на това стихотворение той завършва: "...днеска ми се иска за бъдещето да си помечтая. Защо пък не? - В мечтите няма цензура, мечтите греят с синкава прозрачност"... Забележете каква истина е това, какъв изключително модерен анализ на живота, света, на всичко.

– Как си обяснявате факта, че гениалният поет Никола Вапцаров, известен в над 64 страни по света, преведен на 92 езика, единственият българин, получил Световната награда за мир (присъдена му посмъртно през 1952 г.), продължава да бъде "разстрелван" и днес от някои хора в България?

– О, талантът винаги е оспорим. Всеки вижда и трактува живота по свой си начин и поради това има много въпросителни, на базата на които веднъж го разстрелват, правят му паметници, честват го, кръщават училища... Това е незабравимо и подтиква едното към другото, а именно омразата към любовта и любовта към омраза. Нещо, което го има и при Шекспир.

– Притеснявате ли се от това, че има и други нации, които искат Вапцаров да е тяхно притежание?

– Те не само го искат, а го приобщават към себе си. Например в Македония или пък в Сърбия, където на вратата на Съюза на писателите е написано, че Вапцаров е член на тамошния съюз на писателите. Как така, при положение че той никога не е ходил в тези страни, а пък баща му е бил заклет противник на това, че Македония е отделена от България, считали са, че България е страна, към която Македония принадлежи. На базата на това се зараждат подобни компромисни съждения.

– Какви шансове сте пропуснали във Вашия живот?

– Много. Късно осъзнах, че изкуството е единственият път, който ни свързва с бъдещето.

– Какво представлява за Вас най-голямото щастие?

– Щастието много рядко се явява на житейския път, трябва сам да го откриеш или да го създадеш.

– Стига ли Ви пенсията?

– Ниска ми е пенсията. Трябваше по-рано да напусна киноцентъра, поради това че нося името Вапцарова. Но това не ме спря да снимам филми, да пиша книги или стихове.
Скоро на пазара ще е "Керемидите на рая", последната ми книга. Избрах заглавието, тъй като все съм си задавала въпроса: "Добре, раят е нещо прекрасно, ала има ли покрив?", който не може да е безкраен. В България има много хора, които са част от този покрив, като керемиди, за да се държи.

– Какво ще пожелаете на читателите на „Пенсионери”?

– И те са част от този покрив, който стои над България. Трябва да бъдем внимателни и бдителни, защото никой от нас не знае кой е по пътя пред нас и кой върви към нас или се стреми да ни спре.