Бойко Богданов Богданов е роден на 16 юли 1959 г. в Плевен. Като ученик изучава френски, руски и английски език, а през 1984 г. завършва режисура в класа на проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов"..
Има специализации в Полша, Русия и Франция. В Париж учи "Финансиране и мениджмънт на културни институти" по програма на френското Министерство на културата и Министерството на външните работи на Франция.
Работил е в над тридесет драматични и оперни театри в страната и чужбина. Реализирал е повече от сто и двадесет театрални постановки от националната, световната класика, съвременната драматургия. За над сто от тях създава и авторска музика. Поставил е десет класически опери, седем мюзикъла, един балет, режисирал е хепънинги, пърформанси, улични театрални събития, телевизионни спектакли и шоу програми.
Бил е режисьор в няколко театъра, както и председател на българската режисьорска гилдия.
"В годините на тихото безвремие" е първата му книга, следват "Око на гущер", "Сълза опари циферблата", "Свяст", "35 мига любов", "Снежна книга".
"Стиховете на Бойко Богданов са като картините на Салвадор Дали - с кристално чисти и изящни класически, свръхсъвременни, свръхмодерни и луди идеи", пише Стефан Цанев по повод издаването на "Свяст".
Носител е на редица признания, отличия и награди.

– Господин Богданов, отбелязахте 40 години творчески път във фоайето на Нов драматичен театър "Сълза и смях", на който сте били директор. "100 стРАНИци любов и гняв" е новата Ви стихосбирка, представена в атмосферата на много Ваши картини, експонирани във фоайето на театъра. Споделяте, че сте я написали между сълзите и смеха.

– Когато един младеж попитал Достоевски какво е нужно един млад писател да стане велик като него, Фьодор Михайлович отговорил: "Надо страдать"... Лично за мен всеки творчески акт е гейзер на топла светлина и радост от "трамплина" на страданието – нашият най-здрав мост към познанието.

– Вече близо половин век сте "разкъсан" между любимата театрална сцена, рисуването, поезията и музиката. Как се носят повече от две дини под една мишница?

– Не се чувствам "разкъсан", напротив – те се вливат като като отделни реки в морето на личността ми. Казвам "морето", тъй като съм израснал до края на гимназиалните си години във Варна. Обичам този град и мисля, че всеки пълноценен човек е море, кое по-малко, кое по-голямо, кое по-топло, кое ледено, кое повече или по-малко солено...
Освен това още в юношеските си години осъзнах защо така ярко се различават в поведението и космогонията си хората, израснали край брега на морето, и другите – да речем, под Балкана. Защото, когато отидеш на брега, виждаш, че светът продължава в безкрая и това белязва всичко в теб. Докато в равнината хоризонтът опира до първия хълм и това също белязва и възгледите, и поведението ти. А относно „дините”, не аз ги „нося”, те ме "водят" и повярвайте, никак не тежат, въздигат ми духа като приказни балони, пълни с хелий.

– В новата Ви книга се откроява думичката "рана". Кои са раните на нашето време, времето, в което театърът се брани от юмруците на посредствеността?

– Личните трагедии, социалната несправедливост, упадъкът на нравствените ценности, превръщането на материалния успех и благосъстояние на съвременния човек в приоритет, на всяка цена, дори на цената на униженията и загубата на свободата и достойнството му. Но най-голямата рана е атеизмът. Защото по същество предполага липса на съвест, пак ще цитирам по смисъл любимия ми Достоевски, който някъде бе казал, че Бог, това е съвестта на човека. Без да съм някакъв сектант или религиозен фанатик, вярвам в безграничната Му сила, бащинство към всеки човек и животинка, неспирно ме опиянява безграничното Му въображение.

– Предвид все по-дигиталното ни ежедневие и без да противопоставяме двете изкуства едно на друго, театърът или литературата се "вливат" по-лесно във вените на днешния интелектуалец?

– Всички изкуства са един вид сиамски близнаци. През всяко умно и честно създадено произведение, независимо от вида изкуство, жанра и прочие, се разширява духовният безкрай.

– Носител сте на много признания за работата Ви. Как постигате върхови резултати, особено в сферата на театралното изкуство?

– С всеотдайност, труд и постоянство. И, разбира се, с гигантска взискателност както към моята работа на първо място, тъй и към актьорите, художниците и другите колеги в екипа, с който работя. Както и към написаната нота, или... дума, глагол, метафора.

– Чувствате ли се свързан с родния Плевен, оттам ли са корените ви?

– Не много, като изключим един паметник в градинката пред служебния вход на театъра, издигнат в трийсетте години на миналия век в памет на чичото на прадядо ми Димитър Константинов Касапина, намерил в България второто си отечество, емигрирайки от Македония след Илинденско-Преображенското въстание. Замогнал се с труд, пестеливост и трезвеност и построил (дарил) хотел, сиропиталище, значителни средства за гимназията, както и две стипендии за младежи – да учат в Европа икономика и теология.

Уважавам и паметта на дядо ми Васил, най-добрият човек, когото съм виждал, белокос и белобрад като Дядо Коледа. Бил нарочен за „враг на народа” след девети септември от един ратай, който пък бил хвърлил око на баба Евангелия (жената на дядо), защото била хубавица и чорбаджийска щерка, но тя го "отсвирила". И идва зловещата дата, и тоя юнак с червената лента на дясната ръка и каскетя се "потрудил": единият от братята на дядо Васил и до днес се води "безследно изчезнал", а дядо – директно в трудово-изправителния лагер да "чука камъни". Отнемат им цялото имущество, добитък, а двете дъщери и баба Евангелия остават без пукнат грош. Класика на отмъщението на пролетариата към работните и успели хора просто защото са успели.

На дядо баща му пък бил кмет, избран от "дружбашите", и в селото Крушовене го обичали, защото, когато на някой бедняк се разболеела булката, без да му мисли, давал парици и каруцата да я заведе до Плевен на доктор...
Веднъж с майка ми отидохме да видим руините на нейния бащин дом, на същия тоя мой прадядо – триетажна съборетина без прозорци, с избити стени... А стълбите и останките от стаите по стените са зографисани като къщите в Копривщица... Та още като дете от дядо Васил, мир на праха му, научих молитвата "Отче наш"... И той никога не ми разказа и дума за това какво е преживял в болшевишкия концлагер, пазел е детската ми душичка от злото.

– Като начинаещ поет имахте ли любими образци?

– И до ден днешен, още оттогава имам свои любими поети: Бодлер, Лермонтов, Ботьов, Петьофи, Гео Милев, Уолт Уитмън и, разбира се, Яворов. Не мога да изброя всички, но от съвременните – от Стефан Цанев, с когото след години се сприятелихме и три пъти бе редактор на книгите ми, попивах смелия изказ на будна гражданска съвест в поетичния слог.

– Господин Богданов, хората вече почти не си ходят на гости, изолират се, отчуждават се. Защо е така?

– Една вечер с гости в града си е сериозен "масраф", а населението е в голямата си част, уви, много бедно, затова. Но не мисля, че в по-малките населени места, в селцата, е същото. По-скоро виждам обратното: хората там се познават, дружат си и си помагат, съхранявайки патриархалната традиция.

– Какво може да ни спаси в това време разделно?

– Силата на вярата в Човека и общуването ни с близки по възгледи ценни люде, любовта, трудът и всички християнски ценности.

– Ако напишете стихотворение, което да отразява случващото се в момента, как бихте го озаглавили?

– Не се предавайте, момчета, животът е велик подарък!

– Какво е будителството за Вас?

– Обратното на заспалата доблест и гражданска свяст и съвест. "Стресни се, племе закъсняло!", както е написал Иван Вазов, плюс смелост, чест и непокорство на... мерзавците, както деветосептемврийските от 44-та, така и на десетоноемврийските след 1989-а.

– Вашето пожелание към хилядите читатели на "Пенсионери"?

– Да не си "пенсионират" мечтите, колкото и тези мечти понякога да са детински и ако щете, наивни. И да не спират да учат внуци и правнуци на Човешките ценности. Но не с поучения, просто да им разказват, да им подарят книга и да ги водят на опера и театър.