Вида Пиронкова е родена в Пловдив в семейство на интелектуалци.
Тя е пианистка и композитор, пише за пиано, камерна, солова, балетна, театрална и филмова музика, поп и класически песни. Поетеса е и е автор на текстове. Арт журналист.
Тя е единствена дъщеря на големия български художник Енчо Пиронков.
Завършила е пиано в СМУ "Любомир Пипков" и Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство "Проф. Асен Диамандиев" в Пловдив при проф. Георги Петров.
Има издаден албум, който носи името "Емпатия".
Една от първите й песни - "Ела", с нейна музика и текст, получава наградата на журналистите на фестивала "Златният Орфей" през 1993 г., а през 2018 г. песента й "Гълъбо" в изпълнение на Миро получава три статуетки на годишните музикални награди на БГ Радио - за най-добър текст, видеоклип, песен на годината.
Без преувеличение може да се каже, че Вида Пиронкова напомня на онези личности от епохата на Ренесанса, които са търсели своето "Аз" във всички области на изкуството.

– Госпожо Пиронкова, с какво измислянето на музика е по-различно от рисуването или измислянето на книги?

– Музиката е висша математика и любов. Ако овладееш законите на математиката, ще си добър и в писането на музика, но пак няма да е достатъчно, ако не си вложил богата душевност и много, много чувственост.
Ето защо музиката е хуманитарна наука, защото тя е чиста любов към човека и в цялост към човечеството. Любовта, емоциите са онази живителна сила, която прави магията на музиката. Знаем, че тя е най-директният начин да отправиш своето послание към хората и затова трябва да е красива, възпламеняваща духа, енергийна, успокояваща, вдъхновяваща, подбуждаща човека към доброта, към смелост, креативност и най-вече обич към ближния.

Музиката е гласът на Бог и затова тя е божествена. Нито едно друго изкуство не е като нея. При рисуването вероятно е нещо подобно, но там изказът е тих, умозрителен. При писането на книги е важно словото, както и това да има грамотни хора, които да могат да го прочетат, а и да го прочетат правилно, тоест да разберат това, което си написал така, както си искал. Зависи и от умелостта на писателя. Докато при музиката всичко е мигновено - чуваш я, тя влиза директно в теб, в душата ти, не й трябва преводач, говори ти на разбираем за теб език, дори и да не си учил този език и да си мислиш, че не го знаеш, но ти го знаеш, защото това е езикът на любовта, емоциите и чувствата, и след като си я чул, отлита като голяма бяла птица, но не те оставя безразличен. Не остава, не те натоварва, не те обвързва със себе си, не те пита дали я разбираш или не, дали можеш или не, не ти досажда, обогатява те, дори и да не мислиш така, и си тръгва, а ти оставаш да се чудиш защо ти е толкова хубаво някъде там, вътре. Освен ако ти не я върнеш със съвременните технологии, защото ти е харесала, защото е докоснала най-нежните струни на душата ти, защото си открил себе си в нея, защото си разбрал нейното послание, защото ти е била приятна, защото си се влюбил, докато тя е звучала, или си се разделил с някого по подобни причини.

Да, музиката е магия, но божествена магия, а композиторите са инструмент, обучен и образован дългогодишно инструмент до съвършенство, да могат да предадат божествената любов към човека и той да повярва, че е обичан и обгрижван. Ето това е разликата, защото музиката не може нито да се пипне, нито да се види, нито да се яде, нито облича. Звучи в ефира и отлита. Недосегаема и ефимерна, точно колкото и Бог. Но тя е и успокоението, и уверението ни, че Той съществува, а ние сме Неговите любими деца.

– По филмите децата, които учат музика, са все сериозни и послушни. Вие такава ли бяхте?

– Мило ме усмихвате, защото изведнъж се видях точно така, като дете. Да, бях прекалено сериозна, с един вторачен черен поглед, всички ми казваха, че имам очи като маслинки, а учителите ми ревяха от вторачеността на погледа ми и се оплакваха от него на родителите ми, забивах го в тях и гледах през тях, но след години осъзнах, че несъзнателно съм зарейвала погледа си в незримото, явно търсейки някакъв сигурен пристан и отговори на безбройните ми въпроси в този огромен и прекалено объркан свят. Вторачвах се във всичко - в хора, в пространството, в дърветата, в себе си, в мислите си.

Странна работа, къде ме запратихте сега с този въпрос? На стари години да правя анализ на сериозния си поглед! И да, нямах своето "нормално" детство. Как да го имам, когато освен училище ме чакаше пианото, учене, учене, учене... от тази, висшата математика, за която ви разказах преди малко. А аз бях малка все пак. Трябваше да мисля с двете полукълба на мозъка си, това се случва на всички пианисти, да натоварвам с различни по рода си задачи двете си ръце, двата си крака с педалите, да разтягам пръстите си, за да хващам по-големи интервали и разстояния между тоновете, да отпускам китките, за да не направя тендовагинит, който така или иначе направих, да седя с изправен гръб от 6 до 8 часа и като резултат от това имам гръбначно изкривяване, дискови хернии, шипове, протрузии...

Сега ми е смешно, но то никак не е. Трябваше да се учат ноти, ритми, мелодии, хармонии, полифонии, размери, броене, биографии на композитори, всичките им произведения, оркестрация, дирижиране, фолклор, пеене, инструментознание, история на музиката, история на изкуството...
Цял един живот посветен на музиката. Кога с любов, кога не. И на всичкото това отгоре бях и послушна. Вероятно всички деца, които се занимават с музика, са такива, защото от малък осъзнаваш, че това е мисия и нямаш право да кривнеш в друга посока, а само да й се отдадеш, като се трудиш денонощно в нейно име.

– Как гледа на литературата съвременното общество?

– Щастлива съм, че срещам все повече мои съвременници, които се отдават на литературата. И писатели, и читатели. От писателите се възхищавам на пловдивчанина и мой съгражданин Недялко Славов, който е и мой приятел и духовен спътник. Горда съм, че е мой съвременник и мога да чета романите му веднага щом излязат на пазара, още топли-топли. Той се бори с транс-хуманизма, с обезлицяването на човека, с пагубното влияние на интернет и новите технологии, особено на изкуствения интелект, върху духовността и човешката душа – все такива теми, които вълнуват и мен. Бие „Камбаната” човекът, но дали някой я чува...

Друг мой съвременник е Владимир Зарев – титаничен писател. Малцина харесвам, но и те ми стигат. Важно е да се чете, защото прочетеното остава в паметта на очите и съзнанието ни, и дай, Боже, да ни промени в посока към добро и хуманност, към човеколюбие, което напоследък ми убягва.

– Ако бихте имали вълшебна пръчица, кое ще е първото Ви желание?

– Малка къщичка за мен и семейството ми на брeга на Егейско море, едно пиано, за да свиря, едно куче за другар и пазач, една лодка и въдица, за да ловя риба и да се изхранваме, и една пушка за всеки случай.

– Кое Ви дава вяра в себе си?

– Бог! Единствено и само Той! Като сътворец и моят дух е подложен на постоянни съмнения в правотата на изказа и многообразните ми прояви. Но съм безмилостно строга и взискателна най-вече към проявленията в музиката ми и в словото. Всеки тон, който излезе изпод моето перо и клавиш, е внимателно обследван, сравняван, доказван хилядократно, докато се превърне в неповторен от никого преди мен бисер и да си сложа подписа под него.
Музиката е моята молитва, а любовта е състояние на духа ми! Това е и моето мото.

– В какъв цвят бихте нарисували картината на своя живот?

– Като дъщеря на най-колоритния български живописец няма как да се огранича с един цвят. Душата ми, както и моето ДНК са многоцветни и за всеки ден сменям поне по три цвята. Има дни, когато шаренията ме уморява и се потапям в защитната тъга на черното, но има и дни, когато обличам страстта си в кармин. Лилавото, женственият цвят на любовта и младостта, ми беше любим навремето по разбираеми причини.

Сега в живота ми се е настанила удобно зелената багра във всичките й нюанси и считам, че наистина ме успокоява и прави по-мъдра. Зодиакално ми подхождат жълто и оранжево, защото съм родена в Деня на детето – 1 юни, а това пък е най-слънчевият и щастлив ден, така че няма други цветове освен оранжевото и жълтото, които да го обрисуват по-добре.

Морскосиньото е моето тайно оръжие, а небесносиният цвят е моят лукс, който все още не съм си позволила, но ме очаква. Сигурно си помислихте, че пропуснах най-чистия и божествен, ангелски цвят - бялото! Не, не съм. В бяло са моят син, моят ангел, моят "Гълъбо", изпълнил до предел душата ми!

– Желаем Ви да продължавате да творите и да бъдете все така предана на изкуството. Вашето пожелание към читателите на "Пенсионери"?

– Да бъдат здрави, да се грижат за себе си не само физически, но и духовно, да приемат живота такъв, какъвто е, и да го живеят в мир и благоденствие!