Александър Григоров е роден на 2 април 1991 г. в Сопот.
Завършил е Строителния техникум в Сливен.
Четири години е работил в общината в Карлово, в отдел "Устройство на територията и общинска собственост".
Известно време е следвал българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Трупал е умения и практика в различни области.
Спонтанно стига до идеята, че иска да се пробва и на сцената, записва се в актьорската школа на Малин Кръстев, а след това кандидатства и в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", където попада в класа на проф. Ивайло Христов.

– Господин Григоров, Вие сте част от трупата на Сатиричния театър "Алеко Константинов". Гордост ли е това за Вас?

– Гордостта е неприсъща за мен, но съм изключително доволен, че това е моята работа и на това място.
Атмосферата, която се създава, не е случайна, тя идва отнякъде и това са директорът Калин Сърменов и колегите ми. Всички са прекрасни. Разбираме се чудесно и това е голяма радост за мен. Да работиш в такава среда е и привилегия, и късмет.
Постановките, в които можете да ме гледате, са "Милионерът" от Йордан Йовков, "Криворазбраната цивилизация" по Добри Войников, "Два билета до Майорка", автор Ричард Бийн (въз основа на комедията на Карло Голдони "Слуга на двама господари"), "Буржоата благородник: от Жан-Батист Молиер, "Мистерия с кон" от Стефан Цанев. Заповядайте!

– Коя роля Ви е най-скъпа на сърцето?

– Трудно е да се каже, защото всички роли по конкретен начин са ми любими. Всяка роля я отглеждаш като дете, изисква труд. Нашата работа бива наблюдавана от много хора и понякога не си даваме сметка за задълженията, които трябва да вложиш, но те съществуват. Публичната работа изисква отговорност.
Това, което се изисква, го правиш и се стремиш да го правиш по възможно най-добрия начин.

– Кога най-силно са Ви треперели коленете преди излизане на сцена?

– Не си спомням да съм имал такъв случай, но ще споделя, че съм се стряскал от мой сън, в който съм пред публика и съм си забравил текста. Изпадам в ужас, но когато се събудя, ми олеква.
Иначе всеки път преди представление изпитвам вълнение и буквално секунди преди да изляза на сцената, странно е за мен, но ми изтръпва небцето. Това е нещо, което е останало у мен още от студентските ми години.
Знам и осъзнавам, че ме гледат няколкостотин чифта очи и няма как да не се притеснявам. Но изляза ли, всичко това изчезва и се отдавам на ролята, на магията на театъра.
През деня се настройвам по мой си начин. Знам, че вечерта ми предстои спектакъл, и гледам да си преговарям наум репликите, ентусиазирам сетивата си, че довечера ще имам среща с многобройната ни публика.
Между другото, постановките в Сатирата започват в 19:30, а аз се преобличам точно в 19 часа. Не съм суеверен, но това е малкият ми „ритуал” преди излизане на сцена.
Най-големият подарък и радост за всеки артист е "дуендето" с публиката, че си прехвърлил рампата на сцената и онова, което имаш като намерение и сценично действие, е стигнало там, където трябва. Има обратна връзка и това е благодат.
Неотдавна след представление специално при мен дойде жена с букет цветя в ръката и ми ги поднесе. Беше много мил жест и трогателен за мен момент.

– Как се зароди у Вас любовта към театъра и какви бяха първите Ви стъпки в храма на Мелпомена?

– Първите ми стъпки бяха в школата към Младежкия театър, Малин Кръстев ни водеше през мрачните пътеки на театъра, тогава все още неясни за нас. Възпита у нас, неговите ученици, едно голямо уважение към тази професия и да полагаме много труд.
Разбира се, не мога да не спомена и всички други хора, с които съм се срещнал по пътя си, изучавайки професията – Ивайло Христов, моите асистент-преподаватели и всички останали учители в НАТФИЗ. За мен бяха урок и всички срещи, които съм имал и имам в театъра, след като завърших aкадемията. Това са режисьорите, реквизиторите, гардеробиеритe и всички останали, защото той, животът, отвсякъде те учи.
От Ивайло Христов няма да забравя как ни казваше, че преди артисти, трябва да бъдем хора, защитавайки някаква човешка позиция в ролите си.
Малин Кръстев пък ни учеше умно да чакаме.

– Освен театъра и киното кое друго изкуство обичате?

– Обичам музиката като изкуство. Понякога дори си тананикам, защото ми харесва.
Последно си попях That’s Life на Франк Синатра.
Обичам всякаква музика – класическа, джаз, не се ограничавам само в един жанр.

– Има ли нещо, което хората, дори и по-близки, уж са приели за Вас, а не е така?

– Че нося усмивка и веселие, а може би не е така, защото и аз си имам своя личен живот и моменти, в които мога да съм и сериозен.
Не обичам да съм център на внимание в компания, която понякога разсмивам с някои реплики от стари филми. Всички се смеем и ни е приятно заедно.

– С кого бихте искали да се снимате в сериал или филм. С кой действащ български актьор или актриса?

– Разбира се, че с Ивайло Христов или Малин Кръстев. А ако тематиката е драматична и дълбока, ще е най-добре.

– Ако можете да поискате съвет от голямо име в професията, към кого бихте се обърнали?

– Ще го или ще я попитам: "Как да издържим, как да запазим смисъла на професията?" Определено ще ми е интересно да узная това мнение.
Иначе големи имена от предишни поколения в професията мога да спомена няколко, защото те за мен са големи таланти, от които много можем да научим. Това са Тодор Колев, Константин Коцев, Апостол Карамитев, Иван Кондов и други. От по-съвременните няма как да не спомена Ивайло Христов, Валентин Ганев, Мария Каварджикова и други.

– Все по-често Ви сравняват с Георги Парцалев. Това ласкае ли Ви, или по-скоро Ви дразни?

– Радвам се, не ми пречи и с нищо не ме дразни. Всеки е строго индивидуален. Аз съм себе си, той е бил себе си. Не се сравнявам с никого, но пък е голяма чест да те сравняват с такъв човек. Този колос в професията е недостижим, не се опитвам да го повтарям. А това, че някой вижда прилика, е огромен комплимент за мен.
Представям си, че ако имах възможност да участвам с него във филм или пиеса, ще е голямо удоволствие, въпреки че ще го гледам повече като зрител, не като колега, защото ще съм омаян от присъствието му до мен.

– Коя е най-смешната случка по време на представление?

– Имахме постановка, която беше в разгара си, но изведнъж настана пауза и аз си помислих, че някой от колегите си е забравил текста, а то се оказа, че аз съм си го забравил. Разбира се, с половин уста те ми подадоха репликите и всичко си дойде на мястото. Публиката така и не разбра за това.

– Щастлив човек ли сте?

– Щастието е относително понятие. Моята радост е свързана със срещи с приятели, с моето семейство, на което много държа.
Когато не съм на работа, обичам да съм си вкъщи, да си почивам, да не правя абсолютно нищо, или ако правя нещо, то ще е да чета книга. За последно прочетох биографията на холивудската знаменитост Матю Пери, а сега и когато имам време, все още прелиствам „Последното изкушение” на Никос Казандзакис.

– Помечтайте на глас...

– Аз и моите роднини нека да сме здрави и заедно да се радваме на живота.
На читателите на "Пенсионери" ще им пожелая също да са здрави и да бъдат мъдрите стожери на обществото, бидейки корективът на всички останали.
Имам все хубави моменти от времето, прекарано с бабите и дядовците ми. Заминаха си, за жалост, остана едната ми баба, да е жива и здрава! От онова време добре помня уюта, филийката хляб, намазана с масло и домашно сладко, загрижеността, разходките... Веднъж с дядо по бащина линия, Бог да го прости, на когото нося името, ходихме със старата му жигула, която и до днес сантиментално пазя и е в движение, до Троянския проход, познат също като Беклемето, да берем боровинки. Няма да забравя тези моменти.