Винаги когато се обръщам към сътвореното от Павел Матев (на снимката), си спомням думите му, че поезията е красота и магия, която може да омае всички, че е изповед пред родината, пред идеала, пред народа. А оттук идва и отговорността пред думите, дори пред най-простите думи, които поетът ще употреби, независимо дали тези думи са трева, дъжд, ливада, птици, кончета… Те населяват авторовото поетическо пространство, помагат ни да усетим особения аромат на българската земя, успяват да ни приобщят към емоционалната настройка на поета. Тези думи и не само те, разбира се, изпълват неговата поетическа самота, чрез която той съумява да се приближи до хората. А за да стане това, особено във време като днешното трудно българско време, пое­тът трябва да носи у себе си болките на своя народ, копнежите и проклятията му, надеждата и безверието, усмивката и сълзата… Само тогава пътят, който му предстои да измине, ще бъде белязан със знаците на верността и обичта. Само тогава емоционалната му енергия, енергията на думите, ще очертае периметрите на поетовата самота или „гордия покой на самотата”, както се изразява той. А тя е нещо, което никой, колкото и да се опитва, не може да похити или да отнеме. Само в условията на тази благословена самота, в мъчните часове на размисъл и равносметка той ще може да ни каже, че където има кал, няма светлина и където растат бурени, не се жъне жито.

   Какво прави силно впечатление в поезията на Павел Матев? Главно изповедният тон, нескриваното вълнение, завладяващата откровеност, с които той търси и намира себе си в синовната обич към родината, в святата преданост към изкуството, в трепетната омая на всепоглъщащата любов, най-сетне – и във всичко онова, с което пред сърцето му застава времето, или, нека го кажа по-иначе, всеки един ден от нашето съществование, всеки един миг от многообразието на живота.

Аз съм жив и драматичен възел,
в който са заплетени докрай
мисли и емоции, и възраст,
страст и радост или ад и рай.
Някъде във паметта ми плува
прародител непознат и ням.
Някога в беззвучието чувам
конницата на Иван Шишман.
….
И в хилядолетната си възраст
крия обич, обич и вина.
И се вплита във магичен възел
драматичната ми същина.

   Лирическият герой на Павел Матев е болезнено средоточие на ясно изразен идейно-естетически критерий, като основанието за това се корени в историческата съдба на отечеството ни, в подвига и саможертвата на падналите пред олтара на нашата свобода. Затова този герой, затова поетът е неотделим от тревожната мисъл за миналото, която открива по-преки пътища за възприемане и осмисляне на новото, на днешния ден на българите. Когато разсъждаваме върху тази ос – минало - настояще, обезателно трябва да подчертаем уравновесената сила на поетовото чувство, искрения драматизъм на изживяването, емоционалната откровеност – една сложна сплав, от която ни облъхва неподправеният дъх на времето с всички колизии в него, на които сме свидетели и в които волно или неволно участваме. В поезията на Павел Матев силно ни привлича, за да ни озари и облагороди с чистотата и вълнението на преживяното, темата за любовта. И тук поетът е безкрайно искрен и всеотдаен. Усещането за взаимност изпълва душата му, пречиства сетивата му, прави го и лесно нараним, и трепетно удовлетворен.

Погалвам белите коси.
Целувам свехналите пръсти.
Кажи какво ни съюзи –
не беше то венчален пръстен…
Възнесе нашите души
една магическа вселена,
като звезди ни приближи,
за да останем неразделни.

   В любовта, в тази вечна „магическа реалност”, той търси и истина, и милост. В плен на „неспокойната дума любов” поетът не се свени да извика силно и ясно: „С небесната любов ме ненавиждай, / със земната омраза ме люби!” Като твърде емоционален човек, брулен от гороломни обществени ветрове или в плен на неукротени страсти, той ми се струва най-цялостен, когато превъзмогва болките, когато преодолява страданията, когато се освобождава от душевните си мъки и терзания. Значи, когато се е постигнал, когато се е осъществил върху белия лист. А този лист е побрал толкова много - и влажния перон на родното село, и отрязаните коси на майката, и огъня на борбата, и светлото име на родината… Много е побрал белият лист. Тук е болката от българската рана, тук са младите кончета, които пият вода, тук е трепетният въпрос „Ти сън ли си?”. Тук е Марица, която привлича като детство, тук са сухите есенни звезди и разрушеното слово… А в последните години, в часа на своето благородно свечеряване, изтръпнал от мъка, че вижда родината си унизена и на колене, поетът намери сили и воля, за да възвести гордо: „Свободен!” Разбрахте ли? Привършва моят път.

Светът е цял и няма да узнае,
че вече съм в началото на края.
Свободен съм за смърт.
На праведния труд и тленната ми плът
не издържа и скоро ще изчезне –
обвивка беше тя – не беше бездна.
Свободен съм за смърт.
Притулени лъчи за мен горят
и гаснат те. Но още озарени,
соколите се вият пак над мене.
Свободен съм за смърт.
И звуци, и слова терзаят мойта гръд.
Зелената трева от вятър се превива.
Една мелодия със мене си отива.
Свободен съм за смърт.
Натрупани мълчания гъмжат
в душата ми. Но тя е уморена,
макар напълно да не е сломена.
Свободен съм за смърт.
Ти сън ли си? Ще мога ли отвъд
да споменавам още твойто име,
да те помоля пак: Благослови ме!
Свободен съм за смърт.
Родино на сълзите, с честен кръст
дано в земята си да отбележиш,
че с песни хранех твоите надежди.
Свободен съм за смърт..

   Спомням си, че някъде Павел Матев бе казал как мъчно прави своите книги, как се стреми така да разположи стихотворенията и да оформи циклите, че да се получи не сборник, а книга – емоционално единна, цялостна. Той споделяше със своите читатели: „Поезията трябва да вижда небесата на своето детство. Птицата е символ на полета, на летежа, на песента. В една дума какъв обем може да се включи, колко метафори, както ги наричат критиците, могат да се вместят в един образ символ. Аз наистина обичам птиците. Аз съм селско момче, така че съм израсъл там, където птиците летуват, някои от тях и зимуват, където пеят и където умират някъде в песента си. Бях изумен например, когато прочетох веднъж, не помня вече кой автор беше, а после се уверих сам, че пойните птици, славеите например, умират от разрив на сърцето. Запее и току тупне. Хубава е такава смърт, да ви кажа, когато песента те носи и ти идва краят, защото този край е песенен край.” На друго място поетът признава: „Голямата книга е едно малко безсмъртие. Противовесът на смъртта се нарича любов. Любов означава безсмъртие. Изкуството е любов. Можеш да жадуваш за слава, не ти, а времето определя кой е безсмъртен. Можеш да се напъваш, да си пазариш помощници, които да пишат за тебе големи статии, все едно – вятър. Времето посочва кой ще остане. Когато казвам, че книгата е едно безсмъртие, имам предвид само това, че се смятам за честен автор, с честна душа съм написал едни честни думи…” Преди много години едно свое стихотворение Павел Матев завърши с изразителното „Мъчи ме още, /красота!”. В една от последните му стихосбирки, озаглавена „Свечеряване”, той изповядва: „Може би е съвсем безполезно /да се търси сега красота.” Този диапазон на поетовите усещания и настроения е твърде показателен.

   Той говори много. Годините са идвали една след друга като натрупани мълчания или по-скоро като бдения и неуморно и педантично са вършили своето. Това е обяснимо. Станаха големи промени в живота на България, а те не биха могли да не засегнат чувствителната и деликатна душа на поета. Сега като че ли у него бе още по-отчетливо откроено емоционалното напрежение, което нерядко прераства в болезнено самопризнание – „думите ми страдат ослепени” или „денят е скръбен като вечен огън”. Тревожните размисли за смисъла на нашия живот, за стореното и нестореното, за опустошената ни духовна същност в „най-незаконното време”, за съдбата на родината…не дават покой на човека, който все по-трудно побира в себе си парещите въпроси на всекидневието в битов, обществен и творчески смисъл и макар и трудно, се стреми да намери точните отговори на тези въпроси. И ги намира според силите си, защото нищо в този живот не е получил даром. Защото знае какво значи прекършен дух. Защото се вслушва в безутешния писък, който бди в него. Защото коленичи пред своя праведен народ…

В календара ни – празнични дати,
а в живота ми – траурни дни.
От кого ли при мен е изпратен
вълчи вой с ветрове и слани.
От неугледните ми небосклони
не прозират ни лъч, ни звезда,
а от днешните срамни икони
губя чувството за свобода.

   „Сега къде да диря светлина?”, се пита поетът. Дали ще му я даде една потънала в небето птица или един греховен сън, дали ще му я подари утешителната есен или тревата на детството? А може би все пак в нерадостния ни живот ще има млади небеса и зелени ветрове…Може би ще се извърши някаква магия, за да се постигне едно желано равновесие в идеи и дела. Може би. Затова все още има смисъл да се живее. Поетът го чувства. Той не казва сбогом на мисли и слова. Сигурен е, че ще дойде едно друго, „здраво време”, което ще озари с доброта и справедливост живота ни.

   Мечтател ли е този човек? Съзерцател ли е? И едното, и другото. И още нещо, а то е твърде съществено – поетът е активен участник в това, което ни заобикаля, и като силен мъж не се бои от своята искреност и откритост. Не се бои, когато се кълне в любов или когато плаче за траурната съдба на България

    Откроени вълнения, болезнен вопъл, мъдро самовглъбяване, честна равносметка – всичко това го има в поезията на Павел Матев. При такова разнообразие от усетени състояния, от очаквания и разочарования, от преживени тегоби впечатлява монолитното звучене на творбите му, всяка от които допълва общото, добавя нови съществени детайли към него, за да се създаде един богат и въздействащ свят – пълнокръвен и завладяващ със своя изповеден тон. Светът на поета, който ние добре познаваме и обичаме и на когото вярваме. Поетовата тревога за близките хора и за потъпкания и разплакан народ е обща наша тревога. Стъписването пред тайните на битието и пред настъпващата старост, несъгласието с черната несрета на живота и безчовечността на днешния свят, рязкото отричане на лъжата, която се натрупва в душите – зад всичко това като усещане и като реакция може да застане всеки човек, който не е притъпил мисълта и сетивата си и не се е отпуснал в лъжливото лоно на еснафското самодоволство. И който може да каже с думите на поета:

Аз не случих нежната епоха.
Не я припозна и цял народ.

   Авторът търси взаимност и ни се доверява, защото няма какво да го притеснява, няма какво и защо да скрива или премълчава. Реалният, истинският живот е неговият живот. Сезоните на природата търсят своята проекция в душата му. Когато „светът е бял и угнетен”, перото му замръзва. Когато „навън върлува есента”, той пише своите вечерни думи…Поетът е като времето. Той сам се превръща във време. И макар да са осланени и самотни последните му години, той е утешен от птиците, които идват да кълват от дланта му. Утешен е от любовта – „като дарба от Бога опазена”. Утешен е най-сетне и от увереността, че един ден „Ботевото скотско племе /ще викне: „Стига! Край! Конец!”. „Свечеряване” нарече Павел Матев една от последните си стихосбирки. Свечеряването има различни нюанси. Много тонове и полутонове – съвсем като в живота на човека. Свечеряването е тънката граница между деня и настъпващата нощ, след която идва новият ден, може би по-мъдър и по-силен от предишния. За съжаление дните на поета след излизането на тази стихосбирка бяха преброени. Но в нас остава да звучи неговото признание:

Но аз бях и съм още неволник.
Аз не ща да изчезна съвсем.
Ще поема човешката болка,
за да вляза в земята спасен.

   * * *

   Сега, когато пиша тези редове, се връщам назад във времето. Тогава завеждах поезията в националното радио. Много добре познавах и ценях творчеството на Павел Матев и бях радостен, когато съпругата му Лиза, главен редактор на литературната редакция, ми даваше негови нови стихове, които евентуално да използваме в нашите радиопрограми. Нека ви призная без преувеличение, че такива дни се превръщаха в своеобразен литературен празник за нас. Преценете сами: ние първи имахме възможността да прочетем новите творби на обичания поет и да намерим най-подходящия актьор, който да ги изпълни пред микрофона. Най-често това бяха чудесните Любомир Кабакчиев и Сава Хашъмов. После заваляваха благодарствени писма от слушателите. Не можеше да бъде по друг начин, когато в ефира звучаха много от „натрупаните мълчания” на поета като „Ти сън ли си или те има?”, „При реката на детството свято”, „Живея просто. Като дъх.”, „Ти идеш от снега” и т. н.

   Времето вървеше. Много пъти по различни поводи се срещахме с Павел Матев. Разговаряхме за поезия, за живопис, за проблемите на писателския съюз, когато бе избран за негов председател. После дойдоха големите промени в живота ни, всеки от нас имаше някакви притеснения, включително и той. И някак неусетно сякаш поетът стана на 80 години. По този повод решихме в издателство „Н. Вапцаров” да издадем най-новите му стихотворения, събрани под споменатото по-горе заглавие „Свечеряване”. Поласкан бях от предоставената ми възможност аз да се заема с редакторската работа. Това казвам малко условно, тъй като текстът, който получих, беше изряден във всяко отношение. Книгата си поетът беше композирал по най-добрия начин.

   При работата по „Свечеряване” с литературния критик Николай Василев няколко пъти гостувахме в дома на Матев. Съпругата му Лиза и дъщеря им Уляна взимаха много активно участие в разговора по изданието – какъв да бъде форматът, тиражът, предоставиха ни много снимки, за да изберем най-подходящата за корицата. Николай Василев, извършил и предпечатната подготовка, предложи за традиционната за нашите издания рубрика „Бележки по белите полета” част от голям и много съдържателен разговор с Павел Матев, който осъществил през далечната 1986 г. Аз написах кратък предговор. Стихосбирката бе представена на тържествената юбилейна вечер за Павел Матев в Централния военен клуб. И сега, когато поета вече го няма, още чувам плътния му глас. Той беше изрекъл едно незабравимо признание за своите стихове:

В тях думите не са измамни,
а продиктувани от Бог.