Александър Петров е роден в София на 23 септември 1953 г. в семейството на строителен инженер и художничка. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
За професията го открива негов родственик - композиторът Борис Карадимчев. Помолил го да напише текст за песен, с която провинциална група да се яви на конкурс. Така се родил бъдещият хит "Нашият град". А с него и един от най-брилянтните български автори на текстове. Веднага след това всички запяват заедно с "Тангра" и Чочо Владовски песента "Богатство". Следват "Любовта, без която не можем" и много други песни, които познаваме.
Така поетът открил бъдещата си професия и създал един нов литературен жанр - рок поезия.
Рецептата на успеха му е, че влага в текстовете си истински истории и знае как да бъде свободен. Сред тях са и "Бъди, какъвто си", "Жулиета", "Оловният войник", "Черно-бяла снимка", "Циркът” на „Тангра", "Приятели" и "Главната улица" на "Фактор", "В друго време, в друг свят" на "Сигнал", "Оставаме" от филма "Оркестър без име", "Тук и сега" на Д-2, "Равносметка" на Лили Иванова и много други.
Автор е и на "сините химни" от началото на 90-те години: "Времето е наше", "Последен валс", "Развод ми дай".

– Господин Петров, преди повече от 40 години сте редили думите на първата си песен. Написали сте текстовете на едни от знаковите български изпълнения, с които преминава животът на няколко поколения българи. Как започна всичко?

– Бях много млад, току-що завършил Софийския университет, и търсех работа. Възможностите в ония години не бяха много. Да започна в печатно издание или в една от единствените две електронни медии – БНР и БНТ. Имах "творческа биография" и "връзки", но само на обувките си. Места за учители в София нямаше, но това не ме влечеше. И по една случайност композиторът Борис Карадимчев ми предложи да опитам да напиша текст за песен за някаква провинциална група. Така се роди стихотворението за малкия град, в който няма какво да се случи. Песента имаше страхотен успех. Получих първия си хонорар и реших, че да пишеш стихове и те да бъдат „обличани” в музика може да бъде моя професия. Никога не съм съжалявал за избора си. И не съм се опитвал да си намеря друга работа. Не дай Боже, на бюро с нормирано работно време.
Най-важното е поетът да има чувствителност. И любопитство. Към хората, живота. И света. Това не се учи в училище, университет или школа. Или го имаш, или го нямаш. Аз просто имах късмет, че първите ми стихове бяха превърнати в песни, които станаха много популярни. Замислих се каква е причината, защото бях много млад и неопитен. По онова време естрадата беше пълна с клишета за луната, небето, морето... Думи, които нищо не казват. И си дадох сметка, че разказвам истории, в които хората се „срещат”. Може би тук е част от успеха. Но няма рецепта.

– Ако трябва да се върнем назад в дългата Ви творческа биография, има ли произведение, което смятате за грешка?

– Разбира се, че има. Човек не е абониран само за успех. Просто не съм осъзнавал, че някои стихове и песни са абсолютно безсмислени и че няма да имат дълъг живот. А това е най-важно в тази професия. Вълнуващо е да чуеш нещо, което си създал преди много години. И даже си го позабравил, но е живо. Но човек никога не знае какво ще се случи с произведението. Преди много години с мой колега, композитор, решихме да дадем песен за фестивала "Златният Орфей". Нямахме очаквания за награди, защото песента беше камерна, а не "орфейска". И така, тръгнахме без амбиции, може би по-скоро ни се ходеше на Слънчев бряг, на море, преди бетонът да го залее. И какво?! – получихме Голямата награда. Разказвам това, за да изтъкна, че очакванията ни невинаги се сбъдват. И това важи и за двете посоки. Защото друг път съм имал големи надежди, но нищо не се случва.

– Как избирате да пишете своите стихове – според лични преживявания или проникновение от заобикалящата Ви среда?

– Това, което пиша, обикновено е свързано с лично преживяване, разбира се, без конкретика, а по-скоро се опитвам да направя портрет на срещи, раздели, любов, самотата, надеждата и най-вече на времето. Искам да разказвам със стиховете си истории, а не вицове. Искам хората, като чуят една песен, да намерят частица от себе си в нея. Сега, след толкова години, мога със сигурност да кажа, че това е основната причина за успеха. Разбира се, годините минават, поколенията се сменят. Ценностната система се променя и дори всеки випуск си има свои герои в киното, спорта, има своя музика. И това е нормално. Аз не харесвах музиката на моите родители. Те едва ли са се възхищавали на "Бийтълс" и "Ролинг Стоунс". Така и трябва да бъде. Но има „вечни” теми, общочовешки и те остават.

– През 2023 година получихте три големи национални награди – отличието „Златен век” на Министерството на културата, приза "БГ вдъхновител" на "БГ радио" и "Златното перо" на CANTUS FIRMUS. Какво означават те за Вас – "трамплин" за егото или въодушевление за сърцето, ума и перото?

– Тези отличия ме направиха много щастлив. Винаги е вълнуващо, когато видиш, че това, което си създал, е ценно не само за теб самия. Получавал съм много награди от конкурси, включително два пъти Голямата награда на "Златният Орфей". Но от години не участвам в конкурси. Считам, че те са възможност за по-млади автори и изпълнители да се представят пред публика и жури. Да бъдат оценени. Много е важно хората на изкуството да имат сцена. Да представят себе си, да бъдат забелязани. Това е смисълът на тези събития. Но за да бъдеш забелязан в изкуството, трябва преди всичко да бъдеш разпознаваем.

– Днес има ли място за красива литература, при положение че българинът все по-често е в интернет и социалните мрежи, смятайки ги за сериозно четиво и място за изява?

– Социалните мрежи не могат да заменят литературата. Разбира се, говоря за хубавата литература – класическа и съвременна. Проблемът е, че се издават безброй заглавия, голяма част от които нямат никаква художествена стойност. И това неминуемо девалвира литературата. Но така е и в музиката, киното, навсякъде в изкуството.

– В крак ли е с времето родното изкуство?

– Не бих казал. Но в ъгъла на континента и особено след годините на изолация от света това е неминуемо. А и малкият пазар също влияе. Изкуството е скъпо удоволствие. Няма как да бъдем в крак с времето и да се създава изкуство на световно ниво с българско финансиране. Но такива са възможностите, това е реалността. И не можем да упрекваме само държавата, че не помага. Държавата не е благотворително дружество за творчески амбиции. Но може да се направи нещо законово или нормативно, така че бизнесът да бъде стимулиран, влагайки средства в проекти на културата и изкуството.

– Има ли травма в българската култура?

– Ако има травма, то тя е в манталитета на много хора, които се занимават с изкуство. Мнозина мислят, че са призвани да бъдат на сцената с кино, театър, музика. Да държат микрофон. Може би затова реалити форматите имат такъв успех. И то не само у нас. Но дали сцената или микрофонът могат да станат твоя съдба?! Само желанието или мечтата не стигат. Искат се много качества, труд и, разбира се, късмет.

– Кое е най-значимото културно събитие в последно време?

– Каквото и да кажа, ще бъде субективно. А и не обичам квалификациите с частиците "най", "по" и така нататък. За мен значимите културни събития са свързани преди всичко с възможността да се срещнем в България със стойностните произведения или личности от световната култура. За съжаление, това не се случва често. Но е обяснимо. Лепа Брена ще напълни стадион. А преди години Боб Дилън имаше концерт в Зала 1 на НДК и имаше свободни места...

– Има ли наши произведения, които бихте поставили на световно ниво?

– Стиховете на Борис Христов. Бях студент, когато прочетох стиховете във "Вечерен тромпет". Не можех да повярвам, че държа нещо толкова истинско в ръцете си.

– Пожелайте, моля ви, нещо на нашите читатели?

– Да бъдат здрави. И да не губят любопитство към това, което може да се случи в бъдеще.