Шоуменът, певец и водещ Богдан Томов е едно от най-колоритните лица в родния шоубизнес. Роден е на 6 декември 1956 г. в София. От 1980 до 1982 г. е сценичен работник в ДМТ „Стефан Македонски”. Взема уроци по пеене при Видин Даскалов. Завършва Естрадния отдел на консерваторията в класа на Ангел Заберски (1983). Първата му значителна изява е в мюзикъла „Утре в десет”, където изпълнява една от централните роли и участва в сценичната и телевизионната постановка. От същия мюзикъл е и първият му запис - „Студентски рок”. Участва в програмата на Световния фестивал на младежта и студентите в Москва (1985), на конкурсите „Осем песни в студиото” във Варшава (1986) и „Песни за морето”, Рощок (1987) - диплом за оригинално представяне на песента на Тодор Филков „Фото, моля”. Същата песен е отличена с трета награда на конкурса „Песни за морето, Бургас и неговите трудови хора” през 1985 г. Водещ на тв предаванията „Лабиринт”, „Пресечна точка”, „7-мо чувство”, „Музика без край”, младежкия конкурс за певци на „Златният Орфей”.

– Господин Томов, познат сте на многобройната публика с изявите си като водещ и шоумен, а за децата изпълнявате с любов безброй песни. Талантът Ви е налице, ала вложените усилия за успех много ли са?

– Един човек, колкото и талантлив да е, ако не влага упорит труд и мисъл за съвършенство, надали би постигнал добри резултати. Господ дава таланта, ала усилията, които човек е необходимо да положи, за да стигне до желаното ниво, зависят от него и от реалната обективност върху творчеството му, от мястото, което ще намери в културата, своя бранш и жанр, в които работи. Резултатите са добри, когато са на база на реална оценка на ставащото, а не на мечтаната.

– Завършили сте клас на именития професор Ангел Заберски. Какво се сещате често като урок, който Ви е предал?

- Той беше добър и интелигентен човек. През годините, в които ми е преподавал, съм запомнил много неща. Едно от тях е, че винаги трябва да търся и изисквам от себе си максимално представяне. Не само мое, самостоятелно на сцената, а да бъда в екип, който да отговаря на моите критерии за единомислие и комплексно представяне. Той беше ръководител на военния ансамбъл и нашите продукции, в Естрадния отдел на българската държавна консерватория, бяха с неговия бенд. Работих с великолепна пианистка от Русе, Малпена, но да се явиш в продукция с бенд е нещо съвсем различно - чуваш подкрепа, която те кара да пееш по различен начин, да усетиш музикантите зад теб, надскачайки това, което можеш, стремеейки се към повече. Научи ме да подготвям бекграунда зад мен, за да бъда по-сигурен и добър, когато изляза пред публиката. Както аз, така и моите състуденти Веселин Маринов, Нели Рангелова, Георги Христов, Снежина Темелкова, Розмари Драгнева, Диана Дафова, Димитър Ковачев - Фънки, Ивайло Крайчовски, Наско Георгиев, солист на група „Импулс” и други сме възпитаници на Националната музикална академия „Панчо Владигеров”. Ангел Заберски не искаше от нас да бъдем копие на някого, той изхождаше от нашите възможности, данни, от нашето можене. Това, разбира се, ме насочи да търся онези неща у себе си, които ме отличават, за да мога да намеря моята ниша, изявявайки се като артист и изпълнител. Радвам се, че намерих своята и вече години наред никой не плува в моя коридор.

- 41 лета сте на музикалната сцена, а турнетата Ви продължават, това което правите с Националното сдружение на общините в България от 25 години насам е впечатляващо. Какво ви дава и какво ви отнема допирът с публиката?

- Много се радвам на колеги, когато прочета афиш за предстоящ спектакъл. Концертите се върнаха, интересът от публиката е голям и това е прекрасно за всички нас, които работим в сферата на културата. Не изпълнителите правят турнетата, а публиката ги желае. Времето няма значение, имал съм концерти в проливен дъжд и ме беше страх да не стане късо съединение, микрофоните тогава бяха с кабели, но не съм се отказвал. Дори и в моментите, в които при не особено добро време съм си мислел, че всички деца, техните родители, баби или дядовци ще си тръгнат, но не, стоят и се забавляват под дъжда заедно с мен. Пял съм и на минус 15 градуса, бил съм и в Коми, Русия, сред комари и докато пеех, с клонки ги гонех от мен. Но всичко това не е намалило начина на изпълнение, нито пък броя на песните, дори напротив - трудната обстановка амбицира артиста да даде максимума от себе си. Трогателното е, че и публиката преживява всичко, но аплодира и реагира и това е една от красотите на изкуството, допирът между артист и публика, флуидът, който прави всичко, изпълнителя и публиката едно цяло. Всичко това е като облак, който те вдига нагоре, чувствайки се силен, желан, талантлив, добър и изпълнен с адреналин. За всеки артист публиката е неговият Бог, не наградите и хвалебствията. Топлата им реакция е незаменима. Например, ходил съм на фестивали, в които моя песен печели трета награда, но става хит на конкурса. Това е по-важно, отколкото статуетка, която носи временно удовлетворение от добре свършената работа. Аплодисментите и изкупените билети за събитие са отличен ориентир за артиста, който не бива да се величае от това. Напротив - трябва да е доволен от себе си, стараейки се да става още по-добър в своето амплоа, радвайки хората дошли да го гледат.

- Как си обяснявате неуважението към някои големи имена в музиката ни и абсурда, че например Ваш колега пълни концертните зали, а почти не го пускат по радиото?

- Това, което като че ли става напук в някои медии, които не пускат изпълнения на един музикант, а само песни фаворити, може би е в помощ на някои артисти, но то е максимум за три години, не повече. Но изпълнителят, който продължава да пее, да твори все по-хубави албуми, правейки великолепни концерти и песни, които всички запяват, разбира се, ще има дълъг артистичен живот, до тогава, докато той прецени. Това е умение и талант, да правиш добри песни, които стават хитове на концерти. Затова и хората отиват на следващите на изпълнителя, за да ги чуят отново, защото често липсват от радио или тв ефира. Това са истински, обичани песни, които от едно чуване влизат в сърцето и остават там, затова и почитателите на добрите изпълнения имат нужда да ги чуват отново и отново.

- Претърпяхте сериозни здравословни проблеми. Дъщеря Ви, която живее в чужбина и съпругата Ви бяха неотлъчно до Вас. Сбъднаха ли се молитвите Ви за благополучие?

- Дъщеря ми вече не е зад граница, върна се в България. Тя живя седем години във Франция, там учи в Американския университет, след това работи в една от най-големите рекламни агенции в света, направи и магистратура, също там, работи и в ООН. Има си своя сериозен житейски път, извоювала си го е сама, с трудолюбие, старание и взискателност, които не мисля, че само от мен и майка си ги е получила, а и от отличното образование в Американския колеж и тук, в София. Човек на света е, обиколила е цяла Европа и Азия. Интересува се, затова и много знае, затова и работи сериозни неща. Не съм я убеждавал, но тя реши и направи свой женски клуб - „Girls of Sofia”. Прекрасен старт, затова направи същия и в Пловдив и във Варна. Мисли и за други места. Правят много интересни, полезни неща и събитията, които измисля дъщеря ми, показват нейната изключителна креативност. И да, и двете със съпругата ми бяха неотлъчно до мен, отдаваха от себе си, за да ми помагат и вероятно в това се крие надмогването ми над болката. Няма да е реалистично, ако кажа, че всичките ми молитви са се сбъднали, но вярата, силата и увереността ми, че всичко ще се оправи не са ме напускали дори и за миг. След дълги месеци на страдание, все още не съм напълно възстановен, но междувременно не престанах да работя, а и това ме държеше, обичта ми към моята работа.

- Споделяли сте, че старостта не Ви притеснява, защото сте от хората, които винаги са се поддържали във форма. В социалните мрежи сте доста активен. Обичате ли въобще да оставате насаме?

- Да, обичам да оставам със себе си, да се съсредоточавам над работата си, да уча нови песни, да мисля за поредното продуциране на събитие или празници на градове. Обичам да слушам хубава музика, тя ме мотивира и помага. Аз съм аналогов човек и слушам грамофонни плочи, касети или ролков магнетофон, слушайки музиката автентична, такава, каквато е. Mp3-тата или телефоните не ми дават същото удоволствие. Много от забравеното старо вече се върна и ще продължава да се връща.

- Вашето пожелание към читателите на „Пенсионери”?

-- Всичко онова, което се случва около нас и то не ни харесва, дано да намалява все повече и повече, за да може да се откриват хоризонти, които са в наши ръце и да можем да ги направим по-красиви. Не само да чакаме на другите, а сами да си го правим, давайки пример, че може. Тогава животът ни би имал по-добър смисъл, би бил по-добър. Нека не се оставяме на течението да ни носи, а ние самите да вземем веслото и сами да управляваме лодката на живота си по най-добрия начин. Бъдете здрави и ходете пеш, защото движението е здраве, особено изкачването на стъпала.