Стефан Диомов е роден на 16 февруари 1945 г. в Бургас. Поколения българи израснаха с песните му. Вечните му хитове вече могат да се чуят не само от концертната сцена, но и в мюзикъла "Здравей! Как си, приятелю?".
В началото музикалният му талант се проявява в свиренето на акордеон и започват често да го канят да весели хората на различни събирания.
Първата си вокална група - "Тоника", сформира през 1972 г. Песните им "Балада" и "Интимно", създадени от него, печелят Първа награда от Младежкия конкурс за забавна песен.
Освен "Тоника", той сформира и други от най-обичаните родни групи, като Тоника СВ, "Горещ пясък", "Фамилия Тоника" и "Петте сезона", които също печелят куп награди и изнасят безброй концерти.
През 1996 г. възражда конкурса "Бургас и морето", който се превърна в най-големия форум за българска музика в последните лета.
Талантливият бургаски маестро е направил и няколко фотоизложби със снимки от различни дестинации в чужбина.

– Господин Диомов, името Ви на творец повече от 50 години е едно от водещите в родната музикална култура и естрада. Автор сте на над 400 шлагерни песни, родният Ви град Ви удостои със званието „Почетен гражданин на Бургас”. Навършихте и 79 години. Време ли е за равносметка?

– Не, имам нови планове, не смятам да спирам да работя и поради тази причина моментът за равносметка е неподходящ. Не мога без своята работа, без да пиша песни, без да правя концерти. Без всичко това животът ми се обезсмисля.

– Какво е за Вас музиката - копнеж или пътеводна светлина?

– Всъщност това е и моята любима думичка - "музика". Вълшебна е, безценен дар за човека, тя може дори да е начин, чрез който да общуваме с Вселената. Не бих могъл да си представя мой ден, без да правя песни, мислейки и за поредния концерт.

– Кога разбрахте, че ще се отдадете на музиката? Спомняте ли си първото произведение написано от Вас?

– Започнах да създавам музика още в ученическите си години. Свирех на кларинет, китара и пиано, но акордеонът ми беше любимият музикален инструмент, а репертоарът ми от песни голям. Правех и опити да свиря класическа музика, но любовта ми към шлагера надделя. Канеха ме по различни забави, за да свиря на танцуващи двойки, които може би ме съжаляваха, но грешаха, защото аз бях по-щастлив от тях. Обичам да забавлявам хората, да наблюдавам усмивките им. Истинскa благодат.

– Има ли правила, на които се подчинява музиката?

– Музиката извира от сърцето и трябва да бъде начин за диалог между хората. Ако има правила, то те ще се нарушават непрекъснато, защото няма стандарт. Днес има голямо разнообразие, съществуват какви ли не стилове, какви ли не музиканти ни „заливат” с изкуството си от всички страни. Но ние трябва да разбираме и усещаме това, което топли сърцето и душата ни и да не се ядосваме, когато слушаме нещо, което не ни харесва. Важно е това, което правиш да се харесва на теб и след това и на тези, които го слушат. Музиката е универсален език. Аз обичам да скитам по света и пейзажът, заради който съм отишъл, преминавайки далечни разстояния, си заслужава, защото го свързвам с музика, която е навсякъде - ритмите на Африка, бразилската самба, аржентинското танго, прекрасните и слънчеви тромпети на Мексико, флейтите на Перу...
Човек навсякъде слива пейзажа с музиката, а резултатът е космическа, неповторима красота. Скитайки по широкото и пъстро земно кълбо, желанието ми е да чуя музиката по Света и да й се насладя с всички сетива.

– Писатели и поети споделят, че творят най-добре в края на нощта. Тогава се раждат най-хубавите и искрени творби. Как се ражда една песен на белия лист, спонтанно или изисква повече време?

– При мен се получава спонтанно, но не отричам, че най-трудно пиша музика по поръчка. Правя я, оставям я да „изстине” няколко дни, и ако има мотиви, които не ме докосват, те директно отиват в кошчето за отпадъци. Но все пак се случва това, което ми е хрумнало, макар и на двадесетия, тридесетия или петдесетия път и се превръща в песен, която трябва да има хубав текст и аранжимент, а те не всеки път се осъществяват задоволително. Трябва да има и точен певец. Не е лесна задача, зависи от много компоненти, сложно си е и изисква време и търпение.

– Имате ли страх, след като сте написали блестяща творба, че следващата няма да е на това ниво?

– Не. Написал съм много, много песни, не ме е страх, че повече няма да пиша, защото аз ще пиша. Няма да се откажа и ако се случи да напиша песен, която не е особено хубава, това въобще няма да ме тревожи. Хубавата песен и мотив ме навестяват точно, когато най-малко очаквам - миг благословен и чакан, жадуван, той е най-хубавото нещо на света за твореца.

– Хитовете и тяхната тайна формула, има или няма такова "животно"?

– Няма такова нещо и, слава Богу, защото нямаше да го има това интервю за вестник „Пенсионери”. Всички щяха да пишат прекрасна музика. Не всякога това, което отдалече изглежда лесно, е наистина лесно. Както вече загатнах, човек чака своя миг, който в един момент идва.

– С какво измислянето на музика е по-различно от рисуването или писането на книги например?

– Има много общи неща. За да напише книга, която да има хиляди читатели, човек трябва да има голяма дарба, затова и не на всекиго се отдава. Напоследък много поети се наредиха на опашка за слава, но успехът отива там, където има голям талант. Никъде не е написано онова, което трябва да направиш, за да имаш постижение. То идва в точния момент при онзи, който го е заслужил с дарбата си. Рецепта за писане на качествена музика, стихотворение или картина, която художникът да нарисува, мисля че няма. Няма закономерност или формула как ще се получи. Представяте ли си ръководство за художник, композитор или за поет?! Няма такова, няма консерватория за поети, художници или за онези, които пишат върховни творби. Не, те просто имат дарба, която се появява в един или в друг момент. Няма закони, но има правила. Но да напишеш нещо, което да остане след теб, е дарба Божия, която не се подчинява на абсолютно никакви закони.

– Кои са любимите Ви композитори?

– Ще ви ги споделя с удоволствие. Обичам класиката, джаз, поп и по-малко рок. Сред любимите ми са класиците Моцарт и Бетовен. От българските обичам творчеството на колегата ми Стефан Димитров, песните на Богдана Карадочева, Васил Найденов, прекрасни са, истинска наслада изпитвам, когато ги слушам. Мой голям кумир е Нат Кинг Кол, който е пеел и свирил джаз и световни шлагери. Обожавам и песните на Бийтълс, а когато веднъж гледах шоу на АББА в Лондон, след концерта не можах да намеря пътя към къщи, защото бях запленен от слънчевата им музика. Присъствал съм на много концерти през живота си и това беше и е голяма радост за мен. Не ми се иска да свършва, когато съм на такова събитие. Което си е и постижение да накараш милиони хора да се наслаждават на творчеството ти. Обичам красотата, великолепието и когато ме докоснат, нищо друго не ми се иска на този свят, освен те да продължават да ме усмихват.

Наскоро беше открита Ваша нова изложба с авторски фотографии - "Там, някъде на юг", пред Морското казино в Бургас. Кое Ви провокира да обикнете, освен нотите, и обектива?

– Обичам да разказвам, да споделям с хората своите чувства и мисли. Фотографията е споделяне. Често един миг е равен на хиляда думи. Освен изложба, направих и филм "Там, някъде на юг". В тези мои приключения аз виждам начин, чрез който да общувам със света.

– Вие сте и музикален педагог. Ако трябваше да решавате какво да се учи по музика, какво щеше да е то?

– Музиката не може да се учи по задължение, но ще се опитам да покажа на учениците си нейното величие, а за недоразуменията в нея, които за съжаление понякога ги има, няма да им говоря. Ще им говоря за начина, по който музиката въздейства. Мой внук е ученик в Музикалното училище, когото съзнателно водя на всички концерти, за да види и чуе хората, тяхното внимание и аплодисменти. Да учиш музика, не е нещо безцелно, не, това е една велика култура.

– Имате син и дъщеря - Георги и Мария, както и четирима внуци. Какъв дядо сте?

– Много добре сте се подготвилi, знаете много неща за мен. Аз съм щастлив дядо. Нямам правнуче, но го очаквам с нетърпение, скоро ще се появи, дай Боже! Всички ние сме едно голямо и прекрасно семейство. И ако ме попитат какво най-много обичам на света, за голямо разочарование няма да кажа, че това е музиката, а внуците си.

– Какво ще е Вашето пожелание към читателите ни, господин Диомов?

– Благодаря Ви за това прекрасно интервю! Ще Ви споделя нещо от Олимпиадата, което много ме развълнува. Сякаш стадионът беше едно огромно платно, върху което млади хора, спортисти от 206 страни по света, нарисуваха думичката "Мир". Важен е той, честните състезания и всички да сме усмихнати. Празник, чудо е.
Мили читатели, и на вас желая да сте усмихнати, да има мир, радвайки се на красотата около вас.