Благой Цицелков прави първите си стъпки в журналистиката като водещ на детско предаване в TV7 през 2006 г.
Още в младежките си години демонстрира страст към журналистиката, което го отвежда в екипа на БНТ през 2011 г., където работи като репортер и редактор в предавания като „По света и у нас”, „Денят започва”, „История.BG” и др.
През 2017 г. става продуцент на сутрешния блок на Bulgaria ON AIR, а през 2020 г. се присъединява към NOVA. Той е част от екипа на новините и автор на над 20 документални издания от рубриката „Темата на NOVA”.
През годините получава десетки награди за журналистическите си постижения, сред които „Млад журналист” от фонд „Валя Крушкина”, наградата на Съюза на българските журналисти, WebReport на dir.bg и още други отличия за документални филми и социални инициативи.

– Господин Цицелков, Вие сте талантлив, но, вярвам, и самокритичен млад мъж. Как започнахте да се занимавате с това, което правите? Вярвахте ли, че е по силите Ви?

– От малък съм самокритичен. Майка ми ме възпита в реализъм и критично мислене, което ми помогна да не губя връзка с действителността. Всичко започна почти на шега. Първата ми поява пред камера беше съвсем случайна, когато бях в шести клас. След като направиха интервю с мен, попитаха ме с какво искам да се занимавам професионално. Без да се замисля, отговорих, че бих се снимал в телевизия. Това ми отвори врати към света на журналистиката, в който съм вече 18 години. Започнах с хоби, което се превърна в неочаквано пътешествие. Журналистиката винаги ме е привличала заради възможността да разказвам истории.

– Какво вдъхновява Вашата работа?

– Вдъхновяват ме предизвикателствата. Всеки репортаж, всяка история възприемам като отделен проект, който изисква всичкото ми внимание и енергия. Срещите с различни хора, от мъдри възрастни в отдалечени села до учени и общественици, ми дават възможността да се докосна до тях и да науча нови неща. Това е вдъхновяващо. Например работя по теми като безводието, защото не само като журналист, но и като гражданин имам въпроси за управлението на нашите водни ресурси. Журналистиката ми позволява да поставям важни въпроси на дневен ред и да помагам обществото да се развива.

– Кои според Вас са най-важните фактори за успеха на един телевизионен журналист?

– Не мисля, че факторите за успех в журналистиката са по-различни от тези за всяка друга професия – упоритост, отдаденост и съсредоточеност. Но в нашата работа има нещо допълнително – журналистиката изисква честност и отговорност. Това е професия, в която всяка грешка може да коства доверието на зрителите. Нашата работа е в това да бъдем верни на истината, като същевременно запазим своята безпристрастност и честност.

– Свободен ли се чувствате във всичко, с което се занимавате?

– Свободата е доста относително понятие. Истината е, че работата ни изисква много жертви, понякога личната свобода и времето за приятели остават на заден план. Когато има извънредни новини, независимо от плановете ти трябва да си на терен. Това е част от професията и изисква разбиране от хората около нас. Но освен телевизията насочвам вниманието си и към образователни проекти, защото вярвам, че именно в доброто образование е бъдещето ни като общество. Това ме кара да се чувствам свободен и вдъхновен. Затова и отделям голяма част от личното си време за участие в различни проекти и инициативи.

– Случва ли Ви се мислите Ви да са някъде другаде по време на ефир?

– Много рядко, но ми се е случвало. Понякога, докато говоря в ефир, умът ми се отнася за миг към нещо съвсем различно – може да мисля за лични неща или за някакъв технически проблем. Спомням си, че веднъж в студиото на БНТ четях от аутокю, а мислите ми бяха другаде. По-късно изгледах записа и всичко изглеждаше наред, но вътрешно знаех, че не бях напълно „там”. Случва се, всички сме хора.

– Репортерската работа случва ли се без влагане на чувство?

– Не, репортерството изисква сърце и душа. Много от историите, които разказваме, остават с нас дълго след ефира. Ние често се свързваме емоционално с героите на нашите репортажи и поддържаме връзка с тях дори след години. Без сърце тази професия е невъзможна – в нея влагаме емоция, ангажимент и истинска загриженост.

– Чувствали ли сте се безпомощен при репортаж?

– Да, има случаи, в които се чувствам напълно безсилен. Спомням си един репортаж за семейство, чийто баща почина, докато чакали линейка. Въпреки че разказах тяхната история, чувството за безпомощност ме разкъсваше, защото знаех, че нищо не може да върне този човек. Това е тежест, която носим в себе си.

– Били сте ментор на ученици по програмата „Журналисти в училище“. Има ли надежда за подрастващите?

– Определено има надежда. Срещите с млади хора в малки градове и села винаги ме зареждат с оптимизъм. Много от тях имат желание да се развиват и да учат. Някои от тях дори стигат до стажове в телевизията и продължават да се развиват като професионалисти. Имам такива примери от последните месеци с няколко млади колеги, с които споделих своя опит, за да продължат напред. Това е изключително вдъхновяващо и ми дава увереност, че следващите поколения ще се справят и ще бъдат по-добри от нас.

– В какво не Ви бива и сте се отказали от него?

– Не обичам да се отказвам. Вярвам, че с достатъчно упорство всеки може да постигне всичко, така че не съм отказал категорично нищо, просто оставям някои неща за следващ път. Не ме бива в това да казвам „не”... Винаги искам да свърша повече от едно нещо.

– Какво не харесвате в своя живот?

– Бих искал да имам повече време – за приятели, за близки, за любимите хора. Чувствам, че всички ние живеем в общество, което е постоянно в недостиг на време, и това е нещото, което най-много ме тревожи.

– Кога сте ограничавали себе си и спрямо какво?

– Като ученик и студент често съм се отказвал от забавления, за да мога да се посветя на работата си. Отивах на работа в 6 сутринта и се връщах късно вечерта, защото исках да се науча и да стана професионалист. С времето се научих да намирам баланс и да не се лишавам от лични моменти.

– Кога си заслонявате очите?

– Винаги, когато съм край морето. То ми дава спокойствие и връзка с нещо по-голямо от мен. Обичам да го наблюдавам, да се гмуркам и да прекарвам време край него. Това е моето спасение.

– С умиление ли си спомняте времето, прекарано с бабите и дядовците Ви?

– Не съм имал типичното детство на село с баба и дядо. Имах само един дядо, с когото ходехме на стадиона и тичахме. Той ме научи да карам колело, което и до днес е основният ми начин на придвижване в София. Спомените с него винаги ще ми носят топлина.

– Ако трябва да опишете ежедневието си с вкуса на сладкиш, кой и защо ще бъде той?

– Всекидневието ми е като сладкиш с малини, маскарпоне и маслен блат – хрупкав, мек, но понякога с кисели нотки. Точно както в живота – има и сладки моменти, и предизвикателства, но в крайна сметка резултатът носи свежест и усмивка.

– За какво не Ви достигат минутите?

– Да прочета всички книги, които съм си набелязал, и да гледам всички филми, които искам. Също така ми липсва време за музика и пътувания, които обичам. Мечтая за моменти, в които ще мога да се посветя на тези неща.

– Вашето пожелание към читателите ни?

– Пожелавам на читателите на вестник "Пенсионери" да бъдат винаги свежи, усмихнати и да не забравят, че възрастта е просто число. Младежкият дух е вечен. Ако им се танцува – нека танцуват! Бъдете здрави, весели и знайте, че оценяваме всичко, което сте направили, за да може днес да живеем по-добре.