Димитър Маринов е роден на 6 октомври 1964 г. в София. Започва да свири на цигулка още като дете. Завършва средното си образование в железопътния техникум в столицата.
Първият му учител по актьорско майсторство е Невена Коканова, с която се запознава на пионерски лагер. Завършил е ВИТИЗ в класа на проф. Крикор Азарян заедно с Мариус Куркински, Камен Донев, Койна Русева, Лилия Маравиля, Стефан Вълдобрев и Стефан Денолюбов.
В "Мъже от стомана" на братята Бандито прави дебюта си на големия екран. Участва и в други филми, телевизионни сериали и театрални спектакли.
Снима се заедно с редица известни холивудски актьори.
Големият му пробив е с филма "Зелена книга" на режисьора Питър Фарели. Лентата получава над десет награди, включително "Оскар" за най-добър филм и "Златен глобус" за най-добър сценарий. Той става и първия български актьор, качил се на сцената на "Оскар"-ите, където се появява с малко българско флагче в джоба на сакото, а Джулия Робъртс му казва, че заслужава да държи "Оскар".
Почетен гражданин е на София.
Женен е за американката Дженифър, имат двама сина – Йордан и Михаил – първият кръстен на майка му, а вторият – на мъж, помогнал му да се установи в САЩ.

– Господин Маринов, Вашата работна седмица започва в САЩ и често завършва в България. Как смогвате?

– Ако попитате охлюва, той ще ви каже, че все тича. А заекът все се оплаква, че е бавен. Въпрос на гледна точка и нагласа.
В момента снимам сериала на Apple TV и Sony Pictures: For All Mankind, сезон 5. Аз вече бях в сезон 4 с титулярна роля и сега сагата продължава.
Но между снимачния процес в сериала аз успявам да намеря време за други кастинги, защото това ми е „темпото”. Само преди седмица завърших снимки на международна кампания за Амазон. Аз ще съм лицето им за света. В началото на декември започвам режисьорска работа върху мюзикъла "Мамма Мия!" с бакалавърската програма на Университета по изкуствата в Южна Калифорния. Премиерата трябва да се състои в края на март 2025 година.
Моите ангажименти в България са основно насочени към менторска работа с млади таланти. Споделяйки как се работи отвъд Океана, а и с примери от професионалния ми опит аз се стремя да разширя мирогледа им, да ги мотивирам, да вдъхна вяра и смелост за в бъдеще в световен мащаб, което заслужават.

– Участвате във филм, който предизвика голям интерес в България – "Гунди – легенда за любовта". За да се включите в продукцията, сте били готов на компромиси с кариерата си в Щатите. Защо приехте ролята?

– Това е един от малкото специални проекти, които ще останат като светило в сърцето ми не само като професионалист, но и като човек.
Истината е, че ми бе предложена друга роля. Аз отказах поради морални съображения. Тогава продукцията ми предложи да си избера друга роля от сценария, за която да кандидатствам. Дори и не се замислих: Аспарух (Паро) – казах. И когато ме попитаха защо избирам тази роля, пък и е значително по-малка от много други, аз споделих: Няма малки роли – има малки актьори. Според мен тази роля е най-голямата – човекът, който е създал легендата Гунди. И не само изградил го като спортист, но най-вече като човек.

– Отказали сте роли в три сериала, защото подготвяте моноспектакъл и комедия с Ваша колежка, българка, която живее в Лос Анджелис. Явно театралната сцена много Ви липсва?

– Изборът за мен е винаги творчески, а не комерсиален. Изборът е от сърцето, не от главата, защото, което идва от главата, е мисъл, а от сърцето – страст. Изкуството е моята страст, а не печелбарството. Сцената е живот, а киното – преживяване. Предпочитам да живея, отколкото да преживявам. Когато ми се удаде възможността с предложение да се върна на сцена от Димитър Бакалов (собственика на "Театро отсам канала"), дори и не се замислих. Сърцето, то си каза думата. Моноспектакълът е по сценарий на господин Бакалов, но в моя лична адаптация и персонална интерпретация. А и той предложи комедията за двама. Тогава пак не се замислих, а директно се обадих на прекрасната ни актриса в Лос Анджелис Мария Бобева: "Пращам ти сценария и поч-вай да учиш – ще го играем." И тя не се замисли. Но това е план за догодина, живот и здраве. Или пролетта, или ранна есен.

– Актьорство, рисуване, музика, танци – във всичко това сте отличник. Какъв друг талант имате извън изкуството?

– Обожавам да готвя! Това обаче е също изкуство, но единственото, което може и да вкусиш. А мога и да си зашия копче, да си подгъна панталон, да гладя и дори да плета... Всеки мъж си има по една скрита жена в себе си.

– Някои казват, че тяхната лудост са ролите, които изпълняват. Има ли обаче лудости извън професията?

– Ако нямаш богат и луд живот извън професията, ще имаш беден и ленив живот в нея.
Аз вкусвам живота такъв, какъвто ми се сервира, защото аз го предизвиквам да бъде. Авантюрата е основният двигател на артиста, а предизвикателството е основната му храна. Белuте са смисълът на артиста. Ако един артист не осъзнава, че е индивидуалист, автентичен и уникален, то той е в грешната професия. Лудост е нарицателно, измислено от страхливци.

– Усещате ли себе си като магичен актьор?

– Аз мога да правя фокуси, но едва ли магии. А що се отнася до „магичен” актьор, то единственият съдник е само зрителят. Това, което аз усещам, е което ме мотивира в процеса – причината и нуждата, а не резултатът. Ако мотивацията ти е да получиш награда, то ти никога няма да я получиш, поне честно. Ако мотивацията ти е да правиш компромиси, за да обогатиш и реализираш полезно и достойно процеса, то си заслужава. Но ако мотивацията е да правиш компромиси, за да си награден, то много скоро ще разбереш, че тези компромиси са всъщност компромати. Актьорът е точно и само такъв, какъвто публиката го определи и признае, че е.

– Според Уилям Шекспир светът е сцена, а всички ние сме актьори. Да, но режисьорът на спектакъла е неизвестен, репетиции няма. Всичко е импровизация, тогава?

– Да, животът е спектакъл без репетиции. И за какво ни са?! За да е добър актьорът, трябва да е репетиран, но за да е добър човекът, не трябва да е репетиран актьор. А за Шекспир не знам, то си е негова работа. Едва ли е знаел, че „сцена” е от гръцки: колиба. А "актьор" (смисълът не е от "акт" – действие, а е преносен). Едва ли обаче Шекспир и това е знаел. Според театралния мит Теспис е първият изпълнител, говорещ текст в древния гръцки театър (оттам и thespian – любител на театъра). Обаче и прословут като пакостен дух, на когото злополуките в театъра често се приписват.
Значи: животът е колиба, в която вилнеят говорещи пакостни духове... и правят белu. А нали помните: белuте са смисълът на артиста.
Всички подобни мнения са метафорични. За един осъзнал таланта си артист са нужни само воля, вяра и лудост. Останалото е поза. В живота няма нужда от репетиции, от режисьори, дори и импровизации: започни, преди да си готов, защото ще си готов никога.

– Бяхте ли готов за успеха в Холивуд и как се борите против неизменната суета, която произвеждат прожекторите?

– Разбира се, че не бях готов, защото никога не съм и искал да съм. Суетата е грешно използвана дума, наложила се като нарицателно и няма нищо общо с правилната – "кокетничене, поза". За мен тя е комплекс, но с положителен оттенък. Та нали това е работата на актьора: да се показва, излага, представя, провокира, предизвиква, компрометира.
И това е възможно пълноценно само тогава, когато кокетничи/позира – иска да се хареса. Обаче! Които искат да се харесат с ролята си, са актьори. А които искат да се харесат със себе си, са позьори. И ако не се осъзнае разликата, всички актьори под общ знаменател се обявяват за "кокетни позьори", или ако предпочитате – суетни.
За мен прожекторите произвеждат само светлина.

– Кога я карате на автопилот?

– Когато спя. Но когато си буден и се довериш дори за миг на "автопилот", то е гибел. Животът ти се управлява и ръководи от теб самия – ти си пилотът му. Всеки миг е решение, всяко решение е посока, всяка посока е път и всеки път е небесна безкрайност – лети! И понеже ние, човеците, нямаме крила, не знам защо единствено може да разчитаме на пилотаж. Аз никога не съм и няма да се оставя на "автопилот", защото съм разбрал едно: ако ти не си в контрол на своя живот, то ти няма да взимаш решенията. А не ги ли взимаш ти, то други ще ги взимат за теб, а това е гибел.

– Кога бихте се почувствали истински щастлив като обикновен човек?

– Аз винаги съм бил и съм си обикновен човек. И това ме прави винаги и постоянно щастлив. Всеки човек е обикновен, свой и собствен, какъвто си е и трябва да е щастлив посвоему. Но като артист не е възможно да си "обикновен". Ти си изкуство, а то никога не е обикновено, то е вълшебство, а пък то е щастие. И все пак на онези, които не се чувстват (не знам защо) щастливи като обикновени човеци, защото се смятат за безинтересни или неизключителни, а и на онези, които ги смятат и нарочват като такива, ще кажа: всеки вижда интересното в Изключителното, но почти никой не се вглежда в Обикновеното.
Намирайте интересното в Обикновеното и ще видите неговата Изключителност.