Свобода Даскалова е родена в Плевен. След завършване на Руската езикова гимназия следва в София специалност роботика.
Музиката я запознава с бъдещия й съпруг, с когото пеят и свирят на китара. След дипломирането се омъжва и живее в Хасково.
Композиторката Дани Манолова се вдъхновява от стиховете на поетесата и започва да пише музика по тях. Оформя се хитов тандем, докато Дани Манолова се премества да живее и работи като музикален педагог в Канада. Свобода Даскалова продължава да работи с актуалните музикални звезди.
Завършва Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ "Св. Климент Охридски", специалност връзки с обществеността. Магистърската й степен е по програмата Книгоиздаване на XXI век.
Носителка е на множество награди, сред които "Най-добър текстописец в България".
В конкурсния Фестивал за нова авторска песен на македонска фолклорна основа "Пирин фолк" композиции с нейни текстове многократно са печелили първа, втора и трета награда.

– Госпожо Даскалова, написали сте стотици текстове за песни, все обичани от публиката. Доколко поезията Ви е израз на самата Вас и Вашите вярвания?

– Текстовете и стиховете са различни творчески дейности. Текстът е зависим от музиката – като архитектоника и настроение; от темата – весел или тъжен, и не на последно място – говорните дефицити на изпълнителя.
Има певци с деликатно "л" или "р" и трябва да си изобретателен, за да избегнеш тези трудно произносими за идеалната дикция звукове.
Прописах стихове доста след като името ми нашумя покрай музикалните хитове и не исках хората да ме аплодират заради популярността. Затова публикувах произведенията си в сайтове за поетично творчество под псевдоним. За моя радост четящите ги харесаха. В поезията съм сто процента себе си – "гола" и уязвима, често несподелена, ярка и пряма. Тя е низ от дихания, белязани с личните ми съмнения, разочарования, комплекси и трепети.

– Стръмни ли са делниците на поета?

– Делниците нагнетяват напрежение с летаргичната песен на кръговратите си. Потокът на живота те носи като всички останали. Уж те влече надолу, а от това бурята в теб се надига и пълзи по стръмното, за да изригне под една или друга форма. В делниците ми е било трудно да бъда творец, тъй като винаги съм работела от осем до пет техническа или административна работа, която изисква да не биеш на очи. В миговете, в които поезията ме „драскаше” отвътре, записвах шепота й на салфетка или хвърчащо листче, за да доразвия сюжета по-късно.
Креативността пречи на нормалността.
Почивните дни не винаги са щедри на творчески искри, макар да си изхлузил костюма на администратор и да си свободен да обърнеш гръб на тривиалното.

– Владее ли пространството поезията, обяснява ли дори и необяснимото?

– Поезията, не като слово, а като състояние, е катапулт, с който се "изстрелваш" преди предстоящия сблъсък между реалността и своите вярвания, принципи и идеали. Тя те спасява, оцветява черно-белите дни, за да не пътуваш на автопилот. Търсачите на разнообразие и нови светове също са поети. Катерачите на опасни върхове или изследователите на пещери, сърфистите, бънджи скачачите дори са разпознали кой е техният начин за бягство от стесненото житейско битие и при възможност политат с крилете на въображението, надхитрили режисьора на пиесата... Аватарите са истинското ни Аз. Необяснимото е колко много хора са наясно и навреме катапултират...

– Ще разберем ли, че Словото също е любов?

– Вечността е храм за делата на хората, които не я търсят на всяка цена. Докоснатите свише правят нещата заради необходимостта да служат на красотата, да прославят името Му или за да вдъхновят другите. Гауди, Микеланджело, Караваджо са запечатали в работата не само таланта си, но и своята обич към хората. Затова поколенията обожават гениалните им произведения и прекосяват света, за да ги видят на живо.
Словото също е любов, когато възпитава и служи на добри каузи. Стожерите на перото трябва да бъдат отговорни към него и не бива да словоблудстват, пръскайки думи без качествено съдържание.

– Можем ли да кажем, че днешният интелектуалец е будител?

– Будител е онзи, който мисли в перспектива за страната и народа си, а не само за собственото изразяване на своите емоции чрез стих, картина, пано, мелодия. Който системно работи за промяната към по-добро бъдеще. Генерира каузи и печели последователи с перо, четка, остър език или изобличителни факти. Неопитоменият от системата. Той може да стърчи на хоризонта като самотно дърво в поле с ясното съзнание, че мълния може да го прониже, вятър да го обрули и мъгла да полепне по клоните му. Но следва своята мисия да вдъхне с примера си надежда на крехките фиданки да извисят снаги и превърнат пустошта в гора.

– Класици в съвременното българско изкуство има ли?

– При толкова силна ретро носталгия към старите произведения –театрални, филмови, телевизионни, литературни, музикални и прочие, лицето на съвременното изкуство не е ярко и разпознаваемо, то често се мени. Всеки нов идол превзема сцената за кратко, нашумява като хит и също толкова бързо бива забравен. Не кодира творческо дълголетие и актуалност, за да се превърне в класика. Малцина съвременни автори имат богатия език на Радичков или Емилиян Станев. А новото поколение артисти са хамелеони. Никой няма визуалната популярност и дълголетието на колоси като Тодор Колев, Парцалев, Калата или Мастера.

– Културата последна грижа ли е на държавата през последните няколко години?

– Когато днешното поколение изповядва религията на консуматор, подменя купеното вчера с ново днес, умовете са програмирани да търсят следващата материална цел – дрешка, кола, жилище. Трябва да се случи нещо свръхнеобичайно, негативно или опасно, което да промени представата ни за истински стойностното, за да се обърнем и потърсим опора в здравето и в духовни неща като семейството, вярата, знанието и изграждането на ценностна система. Държавата се нуждае от култура, която да обслужва нейните интереси, а именно от доволни и унесени в сладка дрямка творци. Тя няма нужда от културно просветени личности и реформатори в културните среди и извън тях, а от устойчива социална общност. Културните хора са будни и винаги се съмняват, а никой властимащ не иска системно да бъде подлаган на мониторинг и сочен с пръст: "Царят е гол."

– В свят на самотници ли живеем?

– Живеем, но самотата не е наказание или негативна конотация. Тя е привилегия и въпрос на личен избор. Самотници са всички, които не срещат диалог и градивен елемент в контакта с другите. Липсата на компания е повод да надникнеш по-дълбоко в себе си и да разтребиш собствения храм на душата. Така можеш да получиш отговор на много въпроси. Глупавият не може да бъде самотник и да проумее как да извлече положителното от ситуацията да е сам. Само умният може да се възползва и да превърне самотата в коз и съзидателна енергия.
Светът се променя, и то много бързо. Динамиката на събитията е предизвикателство, пред което се изправяме всеки ден. Ако я неглижираме, рискуваме да спрем да се развиваме и да закостенеем. Ако пък се адаптираме без съпротива към всяка нова "идеология" и сочена за връхлитаща ни "заплаха", рискуваме да изневерим на себе си и на всичко, в което сме възпитавани и вярвали досега. Деликатно е. Най-доброто, което можем да направим, е да не се предоверяваме на медиите, излъчващи купища информация за новите месии.

– Не може да се спре изворът на думите, госпожо Даскалова, та нали има толкова недоизказани неща?

– Изворът може да пресъхне, ако не захранваш непрестанно ума си със знание, а душата с емоции и въпроси; ако те омагьоса сапуненият сериал на живота и те разсеят "статистите" му дотолкова, че да не ти остане време за себе си и за твоите лични откровения. Слава Богу, творчеството е бягство от действителността и никой не може да ти отнеме правото да тренираш до насита. То и спомените все още не са обложени с данък.

– Вашето пожелание към читателите на „Пенсионери”?

– Да не се чувстват жертви на обществото и заварени деца на държавата мащеха. Да се будят всяка сутрин с благодарност. Да поддържат умствената и физическата си форма с четене на книги, с разходки, социални контакти и клубове по споделени интереси. Да се научат да обичат себе си и да спрат да делят своя залък с отдавна порасналите си деца. Да развиват нови умения и компетентности. Винаги да имат цел, която да ги мотивира да се усмихват повече и да им дава високо самочувствие. Да не се примиряват с общоприетото схващане, че са хора втора ръка, които не стават вече за нищо. Стават, и още как, докато духът им е по младежки жив, умът по детски любопитен за нещата от живота, а сърцата – пълни с осъзната обич.