Гл. ас. д-р Любомир Стефанов е роден през 1977 г. в Шумен. Той е доктор по политология на СУ "Св. Климент Охридски", магистър по „Политически науки” от Централноевропейския университет в Будапеща, Унгария.
В момента е доктор по политически науки и преподавател в Нов български университет, също и асистент в Центъра по социални практики към департамент Политически науки.
Специалист e в областите партийни и политически системи, европейска интеграция и политика за сигурност, публични комуникации и изготвяне на стратегии.
Автор е на редица научни публикации и множество статии в печатни и електронни медии. С богат опит е като лектор и участник в редица научни и специализирани семинари. Активен участник е и в проекти на Европейската комисия в България.

– Господин Стефанов, изненадахте ли се от изборните резултати след 27 октомври?

– За мен изненада няма. Отчитам като позитив повишената избирателна активност, която очевидно е следствие от няколко фактора – през контролираните гласове, до повлияните от призива за тяхното неутрализиране като пропорция в структурата на националния вот.
Интересът към политиката като че ли плахо се завръща. За да бъдем сигурни в това твърдение обаче, е добре да видим и политици в действие, а не да битуваме постоянно в режим на изборна кампания – много обещания и никакви действия, тоест политики.
Прави впечатление, че водещите партии остават водещи и запазват влиянието си сред гражданите, което означава, че имаме ясно структуриране на предпочитанията на българите. Може би някаква изненада е, че съвкупният вот на формациите на Доган и Пеевски надвишава този за ДПС от предходните избори. Очевидно е имало някаква степен на мобилизиране на гласове по специфична логика, която тепърва ни предстои да анализираме. Опростеното тълкуване - купен и контролиран вот, е твърде повърхностно и издава непознаване на общността, традиционно подкрепяща тази партия досега.

– Какви са вариантите за съставяне на правителство?

– Все същите. Първият и вторият са изправени пред избор за пореден път – или да намерят път един към друг и да изработят работеща управленска формула, или да ни пратят от инат и неумение за диалог отново на избори, където да решаваме това, което сме ги избрали те да решават. Разликата от предишните парламенти, е че сега ще са необходими не две, а три, че дори и четири формации за сформирането на мнозинство в парламента. Това означава, че ще имаме правителство с многопартиен консенсус, ако, разбира се, стигнем дотам. Сформирането на коалиция е нещо, което плаши неистово българските политици, защото смятат, че ще загубят идентичността си. Та България се управлява от коалиции вече над 25 години! Липсата на разбиране за това, късата историческа памет и политическа непохватност от всички "актьори" е причината за прагматичното целеполагане на стъпките по процеса на изграждане на работещо съвместно управление.
На този етап е по-добре да се фокусираме върху идеите и целите, които да съберат на масата на преговорите политиците от двете основни коалиции. Едва когато бъде формулирана управленска програма с приоритети по сектори, можем да се огледаме кой да поеме съответните ресори. Смятам, че имаме достатъчно на брой политици, които да оглавят успешно министерствата в бъдещия кабинет. Включително и министър-председател, който с веднъж формирано парламентарното мнозинство лесно ще бъде избран и подкрепян.

– Какъв трябва да бъде премиерът?

– Взаимно приемлив и за двете водещи формации в бъдеща коалиция. Разбира се, би следвало да бъде приемлив и за трета или четвърта партия, която ще е необходима за достигане на броя депутати, нужни за мнозинство в парламента.

– Колко голяма е вероятността и този път да не се сформира правителство?

– Когато недоверието и взаимното подозиране в задкулисни сделки се е превърнало в норма, съставянето на правителство е много трудно. Сега е моментът водещите партии да демонстрират израстване и държавнически подход към политиката. Да покажат, че осъзнават отговорността си и да се държат на висотата на публичните очаквания към тях. Водещ следва да бъде разумът, тъй като загубихме достатъчно време в плен на емоциите.
Политиците скоропостижно следва да започнат да се държат като такива и да задават и отстояват прилични и почтени човешки отношения в общуването помежду си. Когато се превърнат в позитивен модел за подражание, и политиката ще си възвърне характера на отговорна обществено значима дейност.
Политиката не е някакъв тип позорище, а безкрайно отговорна дейност. За съжаление, поради навлизането на държавата в обществото на всички нива през последните сто години, а и дори повече, включването в политиката не е призвание, а начин за правене на кариера и лично състояние.
Акцентът следва да бъде върху служба в името на обществения интерес и закона, а не личната облага и кариеризъм.
Смятам, че изтеглянето на държавата от обществената структура и повече инициатива у гражданите ще филтрират полека-лека този процес, за да нормализират политиката у нас.

– Анализатори смятат, че и геополитическият фактор има влияние за съставяне на кабинет, така ли е?

– Разбира се. За нас, в България, войната в Украйна е на границите ни буквално. Няма как да не сме повлияни от това, особено на фона на трупаните с десетилетия пропагандни деформации и лъжи за ролята, мястото и значението на руската държава във всичките й форми в българското развитие.
Разбирането, че страната ни е плацдарм за реализирането на нео-имперски интереси посредством палитра от хибридни действия и мерки, ще ни помогне да изтрезнеем и да видим кой ни е приятел и кой не.
САЩ, от друга страна, никога не са претендирали, че България е на сърцето им. Водещ винаги е бил прагматизмът и балансираният подход. Затова дори и смяната на президентите в Овалния кабинет не се отразява драматично на отношението към България специално. Имаме все още какво да учим за себе си в новия променящ се свят.

– Какви са рисковете пред един кабинет на малцинството?

– Да бъде свален, когато и както е угодно на опозицията. Да няма подкрепа за законодателни промени и да разчита на плаващите пясъци на неясните мнозинства. Всякаква игра с пленарни хватки и процедури от правилника на Народното събрание ще направи подобен кабинет още по-неприемлив за обществото и рискът е да извади на площада хората във всеки един момент. Освен това, това би бил тясно партиен кабинет.
Българите не искат да дават властта на никоя партия еднолично и го показват за пореден път чрез вота си. Пренебрегването на този факт ще "взриви" гражданите и ще донесе огромни щети за партията зад такъв кабинет.

– Ако отново станем свидетели на проточване договарянето на стабилно мнозинство, колко може да се удължи мандатът на един служебен кабинет?

– Доколкото е необходимо. Страната не може да остава без управление в този момент на вътрешни и външнополитически предизвикателства.

– Съществува ли риск да попаднем в нова изборна спирала?

– Смятам, че сме към края на спиралата и ни предстои много работа, преди отново да се хвърлим безотговорно на избори. Лесно е да искаш доверие, трудно е да го задържиш и заслужиш.
Изборите се превърнаха като че ли в хоби за голяма част от политиците, или по-скоро в бягство от отговорност. След като избирателят се е произнесъл по въпроса кои партии да го представляват, задача на същите тези партии е да намерят начин да го сторят по най-добрия начин. А той минава по линията на консенсуса, а не на нарастващо съпротивление, тричане и лична ненавист.
Гражданите избират представители в парламента не за да се харесват един друг, а за да свършат работата по управлението на държавата. А родните политически представители не правят точно това през последните няколко години с две кратки изключения - кабинетът Петков и кабинетът Денков.

– Занимавали ли сте се с нещо извън Вашата работа? Какви други интереси имате и как обичате да прекарвате свободното си време?

– Чета много и обичам да слушам музика. Също така харесвам разходките в планината, когато имам възможност.

– Какво според Вас трябва коренно да се промени в България, за да заживеем по-спокойно?

– Отношението ни един към друг. Ако започнем да сме повече човеци помежду си, то и делата ни ще станат по-приемливи и резултатите от тях удовлетворителни.
Без взаимно уважение, съпреживяване на грижите на другите, на техните желания и неволи няма как да сме общност. Разбирането, че ако аз съм добре, то и другите е хубаво да са добре, за да сме заедно, още по-добре ще ни отвори нови хоризонти.

– Кое е най-важното нещо, което бихте искали да запомнят читателите на „Пенсионери” от това интервю?

– Само общностно усилие на равни, уважаващи се индивиди с общи цели и правила на взаимоотношения може да промени средата. Очакването на самослучващо се чудо е наивно и безотговорно.