  Петьо Петков е роден на 10 октомври 1978 г. в София.
Първите си стъпки на сцената прави 16-годишен в детска театрална студия „Камбана” при вече покойната Снежина Казакова.
След като завършва средното си образование, постъпва в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, където учи актьорско майсторство.
Популярен е със забавните си монолози по различни теми. Обсъждал е вестници, странности на родители, ограничени въпроси на хората. От шоуто „Комиците” забелязват таланта му, канят го и става част от него. Първоначално е само водещ, но след време участва и в скечовете на предаването. Познаваме го и от сериала „Столичани в повече”, филма „Бойка: Фаворитът IV” и др.
– Господин Петков, наближава Първи април. Разкажете ни за новата театрална постановка, в която можем да Ви гледаме, ще ни разсмее ли?
– Да, има такава и се радвам, че мога да споделя новината с вашите читатели. В момента с колегите сме на турне из цялата страна с новата ни постановка с театрална формация "Мелпомена". Представлението се казва "Баща ми се казва Мария 2 – на село".
Мисля, че се получи много добре. Залите са пълни, хората се смеят, а някои вече споделиха, че това е най-доброто от нас дотук.
– Всъщност къде беше Вашето стъпало?
– Моето стъпало беше във фоайето на хотел "Шумен". Малко стъпало, всички колеги го видяха, но не и аз. А резултатът беше един месец в гипсова шина. Сега обаче по-сериозно: мисля, че раждането на сина ми Богдан беше и си остава най-важното стъпало в моя живот. Най-голямата ми радост е.
И досега, колкото и приятни или неприятни изживявания да са се случили през деня, всичко изчезва като с магическа пръчка, когато отворя входната врата и отвътре се чуе едно весело: "Тате-е-е, мамо, тати си е ту-у-ук!"
Надявам се да сме здрави, да има достатъчно работа и да остане време за пътуване.
Навремето моят дядо всяка събота и неделя ни качваше в колата и обикаляхме из България. Показа ми почти всички по-важни места и събития в историята ни още преди да навърша 10 години. Тогава не можехме много да пътуваме извън страната.
Сега, за съжаление, огромен брой от паметниците и могилите тънат в разруха.
Надявам се да имам възможността да пътувам с малкия из България, а на по-късен етап да мога да го заведа и до Африка. Защо не и из останалите континенти впоследствие... Здраве да има!
– Кога Ви е било забавно това, че сте актьор?
– Всеки ден се забавляваме с колегите. Имам късмет да работя с изключително приятни личности. Всички, без изключение, в театър "Мелпомена" са разкошни симпатяги.
Наскоро например Стефан Рядков ме разсмя до сълзи. Бяхме на сцената, а репликата му беше: "Круиз до остров "Миконос", но той с такъв апломб изтърси: „"стров "Муконос", че за малко се прибрах хубаво да се посмея зад кулисите.
Като цяло забавните ни моменти са много, цари веселие, което е чудесно. Да ви кажа, хубаво е, че се забавляваме и ние, актьорите, защото след това с лекота предаваме това чувство и на публиката.
– Защо Ви наричат Шайбата, каква е историята на Вашия прякор?
– Интересна е. Като дете ме заведоха на леденото игрище на стадион "Славия" в столицата, за да ме пробват дали ще ми се понрави хокеят. Дадоха ми едни кънки и ме пуснаха на леда. Показах какво мога и питам треньора: Къде би ме сложил да играя?", а той се почеса по брадата и каза: "След това, което видях, моето момче, ако зависеше от мен, аз бих те сложил да играеш в цирка."
Дадоха ми една шайба да не съм капо и ме помолиха да не се занимавам с този иначе прекрасен спорт. И понеже играехме с нея хокей на улицата, моите приятели започнаха да ме наричат Шайбата...
– Желаете ли да бъдете смел в своите превъплъщения?
– Искам, да. Смел и безразсъден. Поне в ролите да съм такъв, не като в живота – мишок! Онзи ден викам на жена си: "Аз съм мъжът в тая къща, тук се слуша моята дума!", а тя: "Не си мънкай под носа, нищо не ти се разбира!"...
– Кое е било най-далечното от актьорството, което сте работили?
– Работил съм доста различни видове работа. Бил съм и гумаджия. Това може би е най-далечната ми професия от актьорството. Не може да импровизираш там и да се правиш на интересен. Човешки животи зависят от теб...
– Чувствате ли се в главна роля в своя живот?
– Мисля, че всеки трябва да се чувства в главната роля в живота си. Да поема отговорност за своите действия, да бъде за пример, когато е възможно, а когато не – да бъде предупреждение. Както знаем, "Лъвът е цар, докато се събуди лъвицата"...
– Чувството за мярка кога е наложително?
– Чувството за мярка е необходимо в абсолютно всички аспекти на живота, поне според мен. За съжаление, рядко успявам да се вслушвам в него.
– Случвало ли се е да не вярват на сълзите Ви с обяснението, че сте актьор?
– О, да, това се случи в Москва. Често хората си мислят, че не съм искрен в това, което им казвам, може би е свързано с професионалната ми ориентация. Мислят си, че си правя майтапи, а то всъщност си е самата истина, просто животът е най-великият майтапчия, ние сме само вестоносци.
– Не Ви ли се иска да живеете като американските знаменитости – в голямо и луксозно имение с охрана и някой друг да пазарува вместо Вас?
– Категорично не. Това е точно обратното на начина, по който бих искал да живея. Ако можех, бих живял в малка, китна къщурка, наоколо глъч на дечурлига и сутрин аз да ходя да пазарувам както за вкъщи, така и за съседските баби. Показността и свръхконсумацията на съвремието ни ме отблъскват. Алчността разболява. Кара добродетелите ни да закърняват.
– Какъв сте повече – говорещ или слушащ?
– По-скоро слушащ. Особено сред непознати. Доста често ми казват: "А, ама ти въобще не си като по телевизията, какъв си мълчалив тука!? Айде, кажи някой майтап, де!" Казвам: "Ами и ти не си като на снимката ти във Фейсбук, ама аз не ти опявам, нали?"...
– Някога предавали ли сте себе си?
– Правил съм компромис с разбиранията си, но чак да съм предавал себе си, слава Богу, не ми се е случвало. На сцената е необходимо понякога да си отстъпчив, да оставиш честолюбието пред входа на театъра.
Например, искам да вкарам някой майтап в дадена сцена. Режисьорът обаче казва, че не е съгласен и не му е там мястото. Отначало малко се "вкисвам", но после, като сме готови и мога да погледна цялото, виждам, че е бил прав и щеше да е нелепо да настоявам.
– Кога е имало буря в живота Ви?
– Буря е жената. Жената е ураган. Идва с леко подухване и си тръгва с къщата и колата. Аз обичам бурите. Напоследък няма много. По-спокойно става с наближаването на 50-те лета.
– Коя вратичка сте оставили отворена, без да съжалите за това?
– Вратата на сърцето ми е отворена. За приятели, деца, хора в беда и кучетата. Имаше една приказка: "Когато една врата се затвори, се отваря друга." И това всички, които са имали лек автомобил "Москвич", го знаят със сигурност...
– Какво започвате, ала не го довършвате?
– О, имам я тази слабост. Много неща съм оставил незавършени. Трябва да ми се напомня и да ми се дава зор. Но едно нещо смятам, че трябва да оставим незавършено, защото то трябва да се гради до последния миг, и това е Голямата любов!
– Как успявате да не се поддавате на безпокойство, слухове и завист?
– Безпокойството лекувам с работа. Физически труд. Или в планината. А негативните хора гледам да държа далеч от себе си. Не мисля за тях и така те някак от само себе си изчезват.
Завистливите и интригантите се хранят с внимание. Когато не ги зачиташ, изсъхват в сивите си дупки.
– Ако магически можете да придобиете умение, което в живота би Ви било почти невъзможно да усвоите и да го имате за двадесет и четири часа, какво би било то и какво бихте правили с него?
– Бих отключил повсеместна телепатия за денонощие. Всеки да може да чуе мислите и да влезе в спомените и намеренията на другиго само като си помисли за него. И това всички по земята, освен мен.
За себе си искам няколко писалки и камери, достъп до много камери, за да мога да опи-а финалните мигове на апокалипсиса.
Или... бих изтупал целия световен ред с хастара навън. Непал и Тибет стават водещи ядрени сили, Сомалия става водещата икономика в света, моралните ценности и закони се задават от инуитите и тараомарите, колосален матриархат в Близкия изток, Венецуела – господар на Космоса, изстрелвайки по една Мис Свят на час на мисии из галактиката. България – световен шампион по футбол за мъже, съответно нула процента корупция и така нататък.
– Вашето пожелание към читателите ни?
– На читателите на "Пенсионери" бих пожелал от сърце да са здрави, ведри, ентусиасти и обградени от деца, внуци и правнуци, с които да живеят в хармония и разбирателство.
|
